Катрин Каултър - Контесата

И в този миг се заковах на мястото си. Не, просто не беше възможно. Не можеше да е той, не можеше. Но беше точно той. Мъжът се отдели от сянката в другия край на камината. Беше Джон, същият Джон, когото Джордж обожаваше, Джон, който на три пъти бе искал да се запознае с мен.

Той беше племенник и наследник на моя съпруг. Мрачния, онзи, който не се разбирал добре с Лорънс, и който сега се връщал от война. За да остане.

Моят племенник.

В този момент реших, че мразя съвпаденията с цялото си сърце.

Внезапно, без никакво предупреждение, Джордж залая лудо зад гърба ми. Очевидно бе забелязал Джон, беше го познал и се бе отскубнал от ръцете на мис Крислок. Нямах представа, че има такова остро зрение.

Териерът се спусна напред, като размахваше опашка така диво, че бе невъзможно да я види човек. Лаеше, скимтеше и подскачаше, като същевременно тичаше с пълна скорост към Джон, който коленичи пъргаво и го посрещна със смях в обятията си. Джордж бе на път да го оближе по лицето, а Джон продължаваше да се смее. Правеше безуспешни опити да се опази от езика на животното.

— Какво е това, Джон? — проговори най-сетне графът. — Познаваш ли кучето?

Младият мъж спря да се смее в мига, в който чу гласа на чичо си. Стисна Джордж под лявата си мишница, но не престана да го дърпа за ушите и да гали копринения му перчем.

— Да — промълви бавно той, без да помръдне, — познавам го. Казва се Джордж. Срещнах го преди време в Хайд парк. Собственичката му беше с него. Но така и не се запознах с нея.

Лорънс обърна поглед към мен.

— Предполагам, че той не е същия Джон, за когото говореше?

Изненадах се, че си спомняше. Все още не ми се искаше да повярвам, че всичко това е възможно, въпреки доказателството пред очите си, което държеше и галеше безкрайно щастливия ми териер.

— Да, точно той е въпросният Джон. Ако си спомняш, казах също така, че има магическо въздействие върху животните, поне така твърдеше. Със сигурност спечели любовта на Джордж.

— Е, в такъв случай нещата се улесняват. Майор Джон Линдхърст е мой племенник и наследник. Джон, това е Андрея Джеймсън Линдхърст, моята съпруга, графиня Линдхърст. Тя спомена, че те е срещала, но знаеше само първото ти име.

Младият мъж продължаваше да гали главата на Джордж, който премрежваше поглед от екстаз и завираше главата си още по-силно между пръстите му.

— Аз знам коя е тя, чичо. Братовчедка е на Питър Уилтън. Но съм изненадан, че тя ме помни, и още повече — че е споменавала за мен.

Аз също не можех да повярвам, че съм направила такова нещо. Вдигнах очи към него — той изглеждаше внушително висок дори от това разстояние.

— Струва ми се, че споменах, тъй като чичо ви говореше за вас като за свой племенник и наследник. Имахте едно и също име. Наистина е съвпадение.

Не можех да разбера нищо по изражението му. Най-сетне той рече, докато почесваше леко лявото ухо на кучето ми:

— Питър дойде ли на сватбата ви? Добре ли е?

— Да, добре е. Остана в Лондон за съвсем кратко време, тъй като трябваше да се връща незабавно в Париж. — Не беше негова работа, че братовчед ми не бе дошъл на сватбата. Осъзнах, че не можех да отлагам повече. Трябваше да посрещна съдбата и да се справя с нея. Разтегнах устни в ослепителна усмивка. — Наистина ми е приятно да се запознаем, Джон. За мен е голямо облекчение, че вече сме роднини, тъй като ти определено си пленил кучето ми. Джордж, имай малко достойнство. Престани да му лижеш пръстите.

Джон се разсмя, от което на мен ми олекна донякъде, и остави Джордж на пода… само дето териерът не помръдна. Той продължи да стои в краката му и да размахва опашка, изплезил език. После протегна лапа към него.

— Джордж — извиках аз. — Достатъчно. Ела при мен, където ти е мястото. Аз съм твоята господарка, единствената на света, на която можеш да разчиташ наистина за следващото си хранене.

Джордж изскимтя и, след десетина, изпълнени с нерешителност секунди, се помъкна към мен. Е, поне бе разчупил напрегнатата атмосфера, сред която се бяхме озовали. Взех го в ръцете си, а в това време Лорънс каза:

— А това, скъпа, са Томас и съпругата му, Амилия.

Приближих се към тях и подадох свободната си ръка.

— Приятно ми е. Чичо ви ми разказа всичко за вас. Действително ми е много приятно да се запозная с двама ви.

Томас целуна подадената му ръка, Амилия докосна едва-едва връхчетата на пръстите си в нея.

— Това е голяма изненада за нас, мадам — проговори младата жена, повдигнала невярващо красивите си вежди поне с три сантиметра.