Катрин Каултър - Контесата

Естествено, вече се бях натъпкала и не можеше да става и дума за сладкиш, затова поклатих глава.

Когато се появи отново с едрогърдата Бети, за да раздигнат масата, Прат се поклони дълбоко и наля цяла чаша гъст червен портвайн на Лорънс. Той вдигна кристалния съд до устните си, разклати го, както бях виждала да прави и дядо ми, и кимна в знак на одобрение. Без да се замисля, подадох чашата си.

Прат изглеждаше така, сякаш някой току-що бе допрял дулото на пушка в гърба. Той не помръдна нито едно мускулче. Съмнявах се, че даже диша. Съзерцаваше чашата, която бях протегнала към него, и бутилката портвайн, сякаш бяха змия, готова да го ухапе.

В този момент си дадох сметка, че бях направила нещо, което една дама не би сторила никога, дори в предсмъртния си час. Зачаках, тъй като нямаше какво друго да направя. Лорънс ме погледна и видя, че съм напълно сериозна. Понечи да отвори уста, най-вероятно, за да ме прати по дяволите.

Но в крайна сметка реакцията му ме изненада. Просто даде знак на Прат с глава да напълни чашата ми. Не мислеше, че съм уличница, както обикновено наричаха обичащите да си пийват портвайн или бренди жени. Усмихнах се вътрешно, докато Прат, без да ме погледне в очите, наля около три непълни лъжички от червената течност в чашата ми.

Помня отвращението си, когато дядо ми бе налял за първи път малко от своя портвайн. Беше свел очи към мен, а аз се осмелих да изпръхтя отвратено.

— Какво е това? Да не би превъзходният ми портвайн да не ти харесва, госпожичке? Превъзходният ми портвайн, който е пропътувал дотук чак от региона на Дуеро в Северна Португалия?

— Може би се е развалил по време на дългото пътуване?

— Достатъчно. Този портвайн е най-хубавият на света. Ще ти кажа само, тъй като си очевидно страшно невежа, че портвайнът е наречен на името на град Порто. Чуй ме, мис Лъжеморал, за чиито вкусови луковици не си заслужава да се говори; това е част от твоето възпитание, и то много важна част. Ще се погрижим да направим небцето ти по-изтънчено. Не искам да те виждам да пиеш от онези отвратителни прасковени, кайсиеви или бадемови ликьори, които някой идиот е сметнал за най-подходящо питие за дамите преди един Господ знае колко време. Изпий всичко, което ти е налято в чашата, и да не си посмяла да се намръщиш или да издадеш отново някакви звуци.

И аз го бях изпила. Сега много обичах да пийна малко портвайн след вечеря, но тогава за обучението на бедните ми чувствителни вкусови луковици бяха необходими цели три месеца.

В продължение на почти осем години бях имала възможността да се присъединя към мъжката традиция за пийване на нещо хубаво на сладки приказки след вечеря. Дали това щеше да продължи?

Стоях в очакване.

Когато Прат и Бети излязоха, натоварени със сребърни подноси и чинии, съпругът ми се облегна назад, хванал грациозно чашата с портвайн между тънките си пръсти, и ме загледа изпод дебелите си тъмни вежди. Исках да му кажа, че дядо одобряваше това, а той бе дори по-стар от Лорънс, може би с цяло поколение. Не, по-добре беше да си държа устата затворена, ако не се сещах да кажа нищо друго в защита на обичая си да пийвам след вечеря. Знаех, че той нямаше да остави въпроса без внимание. Затова чаках. Едва ли щях да чакам дълго за укора. Но не последваха изречени с крясъци обвинения. Не, гласът му беше студен и уравновесен, когато заговори.

— Предполагам, че необичайния ви вкус към пиенето е отговорен херцогът?

— В началото това определено не беше моя идея — отвърнах аз с надеждата, че ще го обезоръжа с откровеността си. — На тринайсет години портвайнът ми се струваше отвратителен. Когато станах на четиринайсет, дядо ме информира колко е доволен, че е успял да възпита вкуса ми. Сега това е просто отдавнашен навик. Вярвам, че не намирате нищо лошо в него.

Беше добра защита. Най-хубавото в нея беше, че не излъгах. Но започнах да се питам дали лъжата нямаше да ми свърши по-добра работа, когато съпругът ми заяви със завидно спокоен глас, който обаче не можеше да ме заблуди:

— Напълно недопустимо е за една дама да пие портвайн. Намирисва на простащина, на леки жени в бирарията. Винаги съм мразел простащините.

— Струва ми се, че този портвайн е прекалено скъп за устата на леките жени, милорд. О, Божичко, не ме ругайте. Смайващо бърза съм в отговорите, нали? Умът ми се е сврял някъде в ъгъла и само наблюдава. Простете ми.

Реших да не споменавам за любовта си към брендито от областта Арманяк във Франция, както знаеше всеки образован човек.