Тереза Медейрос - Скандална нощ

Лоти достигна до вратата в момента, в който Марта влизаше в преддверието, и се втрещи, когато видя господаря си, без шапка и напълно не на себе си.

— Какво, за бога, правите тук, милорд — попита изплашено тя. — Ако бяхте изпратили известие, че толкова бързо ще се върнете, щяхме да се приготвим…

Преди да успее да довърши, Хейдън я хвана за раменете.

— Марта, тук ли е Алегра? Марта слисано го изгледа.

— Алегра ли? Разбира се, че не е тук. Тя е в Лондон.

Лоти отчаяно се огледа във фоайето, докато погледът й не падна върху шкафа с купчина неотворени писма върху него, чакащи завръщането на Хейдън.

— Пощата, Марта — каза тя настойчиво. — Днес донесоха ли пощата?

— Мисля, че да. Преди около час изпратих Джем до селото да я донесе. — Махна с ръка. — Нямаше нищо важно, само няколко новини и писмо от братовчед ви Базил.

Лоти и Хейдън размениха отчаяни погледи.

— Алегра! — извика Хейдън и започна да си качва по стълбата.

— Алегра! — извика и Лоти и затича по коридора, който водеше към кухнята.

Скоро се срещнаха в музикалния салон, и двамата прегракнали и без дъх.

— Няма и следа от нея — каза Хейдън още по-отчаяно.

— Никой от слугите не я е виждал — поклати глава Лоти — О, Хейдън, ами ако сме се излъгали и тя е някъде из Лондон — безпомощна, уплашена и сама.

Хейдън погледна към портрета на Жюстин с ръце, стиснати в юмруци.

— Но племенницата ти се закле, че тя е тръгнала да види майка си.

Едва изрекъл тези думи се обърна към Лоти и я изгледа, а ужасът, който прочете в очите му, накара кръвта й да замръзне.

Алегра стоеше на ръба на скалата, а вятърът развяваше палтото й. На фона на мрачното небе и на бушуващото море изглеждаше съвсем малка и уязвима. Със сподавен вик Хейдън искаше да изтича до нея, но Лоти го хвана за ръката и посочи несигурната почва под краката на дъщеря му.

Двамата се приближиха много внимателно, изпълнени със страх да не стреснат момичето. Когато стигнаха достатъчно близо, за да ги чуе сред шума на вълните, които с трясък се разбиваха в назъбените скали долу, Хейдън извика:

— Алегра!

Алегра се обърна и от внезапното движение се препъна. Хейдън се напрегна и Лоти разбра какъв нечовешки самоконтрол му костваше да не скочи напред да хване детето си. Очите на Лоти се изпълниха със сълзи, когато позна раздърпаната кукла, която Алегра стискаше в ръцете си.

— Алегра, мила — каза Лоти и нежно се усмихна на доведената си дъщеря, — баща ти и аз много се страхуваме. Можеш ли да дойдеш при нас да те видим.

Алегра поклати глава. Вятърът развя косите й върху потъналото в сълзи лице.

— Не искам да ме гледате. Не искам никой да ме гледа.

Лоти и Хейдън учудено размениха поглед. Хейдън протегна ръка и започна внимателно да се приближава. Тя отстъпи назад и си доближи още повече до пропастта. Когато той замръзна с все още протегната ръка, Лоти би дала десет години от живота си, ако можеше да спести израза в очите му.

— Страхуваш ли се от мен, Алегра? Това ли е? Страхуваш се, че съм направил нещо лошо на майка ти?

Тя отново поклати глава.

— Разбрах, че не си я наранил. Чух разговора ви с Лоти и вече знам истината. Знам точно кой уби майка ми.

Хейдън с мъка произнесе думата.

— Кой?

Алегра вдигна чело и погледна баща си в очите — Аз.

Хейдън се придвижи още няколко крачки.

— Разбира се, че не си го направила ти! Как можеш да твърдиш нещо толкова смешно?

— Защото е вярно! Не можех да разбера защо понякога толкова ме обича, а понякога не може да ме гледа. Един път часове наред стоях пред вратата й, плаках и се молих да излезе и да поиграе с мен. Но тя не излезе. И аз се разярих и й извиках: „Мразя те! Мразя те и искам да умреш.“ — Алегра изхълца. — И тя умря.

— Ах, сладката ми — Хейдън падна пред нея на колене и сълзите му потекоха. — Ти не си убила майка си. Не си виновна за смъртта й. Твоята майка беше много болна и не можеше да намери друг изход, за да се избави от страданията си. — Той поклати безпомощно глава. — Тя толкова те обичаше. Ти беше светлината на нейния живот. Ако не беше болна, никога нямаше да те изостави. Ние двамата нямаше да те изоставим.

Лоти стисна раменете на Хейдън. Знаеше, че той за пръв път вярва в думите, които изрича. Той не освобождаваше само Алегра от бремето на вината, той прощаваше и на себе си.

Хейдън подаде на Алегра треперещата си ръка.

— Ела, сладка моя! Ела при твоя папа.

Лицето на Алегра се сгърчи угрижено. Тя простря ръка към него, но точно в този момент един порив на вятъра сграбчи пелерината й и я блъсна към скалата. Краката й загубиха опора и докато се опитваше да намери здрава почва, Хейдън изтича до нея, а Лоти се хвърли към него.