Тереза Медейрос - Скандална нощ

— Има много причини да се живее, нали?

Все още наслаждавайки се на последиците от това най-висше удоволствие, Лоти протегна ръка, зави и двамата с одеялото и се сгуши в топлите ръце на Хейдън. Изведнъж чу леко драскане по вратата.

— Чу ли? — прошепна тя и вдигна глава.

— Може би е мишка. — Лицето на Хейдън остана сериозно, но гърдите му се затресоха от потискан смях. — Една наистина голяма мишка със святкащи червени очи и страшно остри зъби, от които тече кръвта на последната жертва.

Лоти грабна най-близката възглавница и го замери с нея.

— Опитах се да ти спася живота. Аз пък намирам, че се получи впечатляващо.

— Така беше наистина — призна той със силен смях, — но би било още по-впечатляващо, ако връзките на корсета ти не висяха.

— Най-малкото подхранихме клюките. Сигурна съм, че утре сутринта жълтите вестници ще пишат за това надълго и нашироко: „Маркизът убиец и писателката нападнати от разярена мишка по време деликатно положение.“

Тя отново се отпусна в ръцете му и въздъхна доволно. Лунната светлина падаше върху леглото й и я къпеше в нежната си светлина. Хейдън мълчеше от дълго време и тя помисли, че е заспал. Но когато се опря на лакът, за да се порадва на удоволствието да го наблюдава в съня му, видя, че той лежи с отворени очи и гледа замислено в тавана.

Когато почувства любопитния й поглед, той се обърна бавно към нея.

— Трябва да ти разкажа за Жюстин.

Лоти поклати глава и го погали по бузата.

— Вече знам всичко, което ми е необходимо. Не е нужно да го правиш.

Той я хвана ръката й и целуна дланта й.

— Мисля, че трябва. Ако не за теб, заради себе си.

Тя кимна леко и отново се сгуши в ръцете му.

Когато Хейдън заговори, гласът му бе отчужден и звучеше, като че ли разказва нещо, което се е случило с другиго в някой друг живот:

— Почти три месеца след като се върнахме от Лондон, Жюстин откри, че е бременна. Не предполагаше, че детето е от Филип.

Лоти за миг закри очи. Благодарение на Нед тя знаеше истината и не попита, откъде е толкова сигурен, че детето не е негово.

— Жюстин беше все така убедена, че в леглото й в Лондон съм бил аз. Нямах сърце да й кажа истината. Когато откри, че ще има още едно дете, тя преливаше от щастие. Часове наред шиеше и бродираше шапчици, разучаваше приспивни песни и през цялото време разказваше на Алегра за малкото братче, което ще получи. Тя беше убедена, че детето ще бъде момче, наследникът, който искаше да ми подари. Нямах друг избор, освен да участвам в представлението и да се правя на много радостен.

— Какво ли мъчение е било това за теб — прошепна Лоти и погали ръката му.

— Не знаех какво друго да правя. В крайна сметка, не можех да обвиня едно неродено дете за обстоятелствата около неговото зачеване. Бях решил да държа Жюстин в Корнуол, докато и най-лошите слухове в Лондон не заглъхнат. — Той стисна зъби. — Но един слуга беше донесъл скандално вестниче от Лондон и то случайно попадна в ръцете на Жюстин. Там беше написано всичко — за изневярата й, за дуела, за смъртта на Филип.

За пръв път Лоти разбра защо той толкова дълбоко презираше всеки, който разпространява сред хората скандали за негова сметка.

— И какво направи тя?

— Изпадна в една от най-ужасните си депресии. Беше по-лошо от меланхолията, по-лошо от унинието, по-лошо от всичко, което бях преживял дотогава. Тя отказваше да напусне леглото си, освен късно през нощта. Бродеше като дух по коридорите. Прекарваше дните в стаята си. Въпреки че по този начин късаше малкото сърце на Алегра, тя отказваше да ни види. Мисля, че много се срамуваше да ни погледне в очите. — Той тръсна глава. — Опитах се да й обясня, че не е виновна за случилото се. Всъщност, аз бях виновният, задето я изоставих, когато тя се нуждаеше от мен.

Лоти до кръв прехапа долната си устна, знаейки, че опитът й да го убеди в противното е безполезен. Не сега и не още.

— В една бурна нощ тя изчезна. Търсихме я из цялата къща и навън в градината. Мислех, че ще ми спре сърцето, когато я открих на ръба на скалите. Виках името й, мъчех се да я накарам да ме чуе през плющенето на дъжда и воя на вятъра. Когато се обърна към мен и видях лицето й, замръзнах на място. Знаех, че няма да посмея да направя дори и една крачка. Тя стоеше там, без най-малка следа от лудост в очите — толкова хубава, толкова спокойна. Аз бях този, който беснееше от гняв като луд. Молех я да помисли за Алегра и за детето, което расте в нея. Да помисли и за мен. И знаеш ли какво ми отговори?