Тереза Медейрос - Скандална нощ

— Не, благодаря — извика то отгоре, вперило поглед към широкия хоризонт. — Харесва ми тук, където съм.

Лоти се замисли само за момент.

— Добре — каза тя. — Щом като ти не искаш да дойдеш при мен, аз ще се кача при теб.

И тъй като си бе научила урока от нощта на своя дебют, отвърза шала и събра полите между краката, така че се получи нещо като панталон.

Стигна до Алегра задъхана и със скъсани чорапи, само за да открие, че момичето я гледа подигравателно.

— Мислех, че на дамите е забранено да се катерят по дърветата.

— На дамите е позволено да правят каквото си искат — обясни Лоти, наведе се и прошепна доверително: — Когато никой не ги гледа.

Тя се настани удобно върху един здрав клон. От едната страна се виждаше извитият бряг, а от другата — развълнувано море от треви върху дюните. Въпреки че вятърът се мъчеше да й изтръгне полата и й открадваше дъха, Лоти установи че горе гледката е прекрасна.

Алегра продължаваше да я наблюдава мрачно.

— Какво правите тук? Не трябваше ли да сте заедно с баща ми?

— Точно баща ти ме изпрати да те търся. Мисли, че ще мога да ти помагам в учението.

— Аз не уча.

Засегната от троснатия тон на детето, Лоти отговори остро.

— Вече е време да започнеш. Донесла съм няколко прекрасни книги — „История на света“ от Рали, „Ботаника“ от Линей, „История на Рим“ от Савини.

— Не обичам книгите.

Лоти я изгледа невярващо. Не можеше да си представи, че някой не обича книги.

— Щом като не обичаш книги, значи не си чела „Замъкът Волфенбах“ от мисис Пиърсън. Тази история е толкова вълнуваща, че цяла седмица не можех да заспя, ако в стаята не гори свещ.

Алегра изсумтя презрително:

— Марта казва, че книгите са излишно губене на хартия и време и че по-добре е да се науча как се садят картофи.

Лоти беше толкова потресена, че дълго не може да отговори.

— Ако Марта беше прочела поне „Среднощната камбана“, „Тайнственото предупреждение“ или „Монахът убиец“, нямаше с лека ръка да отхвърля книгите. — Лоти си спомни, че иска да бъде пример на детето по отношение на държание и обноски и се помъчи да укроти темперамента си. — Въпреки че нямам понятие как се садят картофи, защо не се срещнем днес след обед преди чая в класната стая за нашия първи урок?

— Добре, мамо, май нямам друг избор, нали? — този път обръщението беше изпълнено с гняв и пренебрежение.

— Аз не съм твоя майка, Алегра — каза спокойно Лоти, — и не е необходимо да ми викаш така.

— Тогава не се правете, че ме обичате. — Момичето сви крак, обви го с ръцете си и се загледа към морето. — Мен никой не ме обича.

— Това със сигурност не е вярно. Баща ти например много те обича.

— Не, не ме обича. Купува ми скъпи играчки, като оная кукла, защото ме съжалява.

Лоти прехапа устни, разтърсена от убедеността, която прозвуча в гласа на момичето.

— Ти си му дъщеря. Защо, за бога, да те съжалява?

Алегра се обърна към нея и тъмната й коса се развя на вятъра.

— Можете ли да пазите тайна?

— Не — отговори Лоти честно.

Алегра се загледа към стръмните скали и суровата линия на сушата.

— Той ме съжалява, защото майка ми беше луда и се страхува да не стана като нея.

Въпреки че уж тя беше учителката, Лоти разбра, че в този момент сама научи нещо от детето. Но не бе изненадана от откритието. Навярно само една луда би изневерила на мъж, който толкова хубаво целува.

— Баща ти ли ти каза това? — попита тя.

— Разбира се, че не — отговори презрително Алегра. — Той никога не говори за нещо, което е важно. Но чух какво приказват слугите, които си мислят, че нищо не разбирам. „Бедното дете, точно като майка си“, си шепнат помежду си, гледат ме и състрадателно кимат с глава, като че ли съм и сляпа.

— Имаш ли чувството, че си луда? — попита Лоти и се загледа в упоритите черти на детското лице.

Алегра беше изненадана от въпроса, като че ли по-рано никога не бе мислила за това.

— Не — отговори тя накрая и като че ли сама се изненада от отговора. — Но често се ядосвам.

Лоти се усмихна, надигна се от клона и заслиза.

— Когато бях на твоята възраст, и с мен бе същото. Не се страхувай. Скоро ще мине.

Когато слезе на земята, изтръска полите си. За миг поиска да вземе куклата, но после реши да я остави на Алегра. Плътно загърна рамене с шала и тръгна към къщата.

— Знаете ли, той никога няма да ви обича! — вятърът довя думите на Алегра. — Той никого няма да обича освен нея.

Лоти се спъна в една туфа и надявайки се, че момичето не е видяло, закрачи отново и промърмори: