Тереза Медейрос - Скандална нощ

Лоти мислеше колко разумно се държеше детето, когато обкръжаваше с грижи раздърпаната кукла.

— Задачата няма да е тежка.

— Трябва само да знам, че когато мен вече няма да ме има, Алегра ще е в състояние да се справя сама. Докато съм жив, нищо няма да й липсва. — Той изгледа Лоти, а зелените му очи сияеха топло и приличаха на огряна от слънцето горска поляна. — Ако ми помогнеш да я опазим, ще се отнасям по този начин и с теб.

Май обеща нещо, което не може да изпълниш, помисли си Лоти, след като се сбогува и напусна трапезарията с лек поклон. Страхуваше си, че иска нещо, което никога няма да получи.

Основното претърсване на къщата не помогна на Лоти да намери младата си питомка, затова тя слезе в кухнята с надеждата, че някой от слугите може да знае къде е Алегра. Спусна се по стълбите и заобиколи един ъгъл, когато изненада мис Кавендиш и Марта, които дискутираха оживено. Шепнеха и никой не можеше да ги чуе, но Лоти умееше да чете говор по устните.

— Не знам дали да вземем на работата момичето — точно обясняваше мис Кавендиш. Бледата кожа на икономката се бе опънала по високите скули, от което бузите й изглеждаха още по-хлътнали. Ако беше учителка в Литълтън, веднага Лоти и Хариет щяха да й прикачат прозвището „Чирза“. — Не знаем нищо за нея, освен че се появи на входната врата и помоли за работа.

— Мисля, че не можем да си позволим да я върнем — отговори Марта. — Последния месец загубихме три слугини, а миналата нощ още две. Избягаха призори, без дори да си вземат багажа. Ако върви така, през лятото само ние двете с вас ще трябва да се грижим за къщата.

— Но момичето няма никакви препоръки, никакъв опит и на всичко отгоре е сляпо като къртица. Когато Джил й отвори сутринта вратата, тя помисли връзката му за дръжката. А видяхте ли я как мете? Господи! Когато й подадох бърсалката за прах, тя ми я върна и каза че перата и прахта я карат да киха.

— Скоро ще научи достатъчно, ако иска нещо да влиза в стомаха й. Ако ли не, ще я вразумя с няколко шамара.

Мис Кавендиш се изправи и изсумтя.

— Смятам, че ще направим грешка.

Марта изсъска, като с това искаше насила да вразуми мис Кавендиш.

— Грешка е, ако не го направим. Какво ни остава? Положението може да стане още по-лошо, след като той доведе друга жена в къщата. И мъжете се страхуват да напускат стаите си през нощта. Никой не иска да рискува, когато онзи ужасен…

Навярно Лоти помръдна несъзнателно, защото двете жени я забелязаха. Изгледаха я гузно, сякаш ги беше сварила да се наливат с бренди от шишето.

Първа се опомни мис Кавендиш. Тънките й устни се разтегнаха в загрижена усмивка и тя се приближи към Лоти с дрънчащата връзка ключове.

— О, милейди, какво правите тук? Ако нещо ви е необходимо, достатъчно е само да позвъните.

— Тя е права. — Марта последва икономката. — Не забравяйте, че сте маркиза и че аз съм на ваше разположение по всяко време.

Преди Лоти да си поеме дъх, двете жени я изведоха от кухнята с меки предупреждения и приятелски съвети, така че не й остана време да мисли за късогледата прислужничка, пред която се очертаваше мрачно бъдеще, изпълнено с кихане и шамари.

Тъй като Марта и мис Кавендиш ней помогнаха да намери Алегра, Лоти реши да изучи околностите на замъка. Когато излезе през входната врата, леденият вятър за малко да издуха кашмирения й шал. Трудно бе да се повярва, че някъде в Англия вече вее топъл пролетен бриз, който нежно гали пъпките на дърветата. Тук имаше само мочурища и вятър, море и небе, които непрестанно спореха за господство над това бедно царство.

Първата й мисъл бе да се обърне и да се прибере в къщата, но все пак тръгна с решителни крачки по пътя, мислейки за разговора, който бе подслушала. Въпреки твърденията на Хейдън очевидно тя не беше единствената, чула стоновете през изминалата нощ, и навярно това не се случваше за пръв път. Ако отново се случи, Лоти си обеща, че няма да броди по коридорите като уплашена слугиня. Трябва да намери смелост и да отиде там, откъдето звучеше призрачната музика, дори ако това й коства нов скандал с мъжа й.

Най-сетне намери Алегра качена високо сред кривите клони на едно ябълково дърво в края на безнадеждно запусната овощна градина. Куклата на Лоти лежеше захвърлена до дървото, с лице към пръстта. С мрачно поклащане на главата Лоти я вдигна, обърса я от калта, опря я на стъблото и я сложи да седне.

— Здравей — извика тя развълнувана. — Не искаш ли да слезеш и да поговорим.

Нищо не беше останало от доброто настроение на детето.