Том Кланси - Баланс на силите

Все още беше тъмно, когато четирите поостарелички хеликоптера НА-15 се вдигнаха във въздуха. Като повечето хеликоптери в испанските въздушни сили, НА-15 бяха по-скоро пътнически, отколкото военни машини. Трийсет и четири годишните летателни апарати бяха снабдени с по две 20-милиметрови оръдия, монтирани при страничните врати, и досега бяха използвани само в учебни условия.

В момента обаче не ставаше въпрос за учения.

На борда на всеки хеликоптер имаше по десетима войници, въоръжени с автомат Z-62 или пушка L-1-003, изменена така, че да работи и със стандартни пълнители за М 16. Командирът на акцията майор Алехандро Гомес имаше заповед да стигне до корабостроителницата и да използва всички възможни средства, за да се сдобие с имената на убийците.

Очакваше се Гомес да се върне със заложници. Ако обаче те откажеха да тръгнат, щеше да се върне с чували, а в чувалите — трупове.

Мария спря колата до пропускателния пункт на корабостроителницата на Рамирес и показа документите си за самоличност от Интерпол. Още по пътя беше взела решението, че тук няма да се представя като туристка. Беше почти сигурна, че мъжът от охраната ще се обади на управителя, за да го предупреди, че тя и Ейдийн отиват при него. От своя страна пък управителят щеше да информира онези от убийците, които в момента се намираха на територията на предприятието. По всяка вероятност убийците или щяха да се скрият, или щяха да избягат. Поради тази причина Мария взе предпазната мярка да информира охраната:

— Нямаме никакви пълномощия. Искаме само да поговорим с хората от „фамилията“.

— Но, сеньорита — отвърна едрият пазач и почеса посивялата си брада, — тук няма никаква „фамилия“.

Много неприятно преживяване. На Ейдийн й напомни за пласьорите на наркотици в Мексико Сити, които през цялото време твърдяха, че никога не са чували за никакъв el senorio, тоест за шефа, който ги снабдяваше с всичкия хероин, продаван на територията на столицата.

— Мисля, че малко прибързваш — каза Мария и изключи колата от скорост. — Но иначе си прав. Много скоро няма да има „фамилия“.

Пазачът я изгледа неразбиращо, но и изненадано. Носеше някаква отличителна лента и имаше строгата, безкомпромисна стойка на строеви сержант. В Испания, както и навсякъде по света, за охрана се наемаха бивши военни или полицаи. Малцина от тях понасяха безболезнено да бъдат командвани от цивилни. А много, много по-малко пък обичаха да им нареждат някакви си жени. Както беше предвидила Мария още като го видя, на този щеше да му трябва още едно малко подбутване.

— Амиго — каза тя, — имай ми доверие. „Фамилия“ наистина няма да има, ако сега не отида да поговоря с тях. Някои от вашите са се нагърбили с убийството на един човек в града. Този човек има някои много влиятелни приятели. Въобще не мисля, че тия негови приятели ще оставят нещата така.

Пазачът я изгледа дълго-дълго, после им обърна гръб и позвъни на някого. Гласът му не се чуваше извън кабинката. След краткия разговор обаче пазачът затвори телефона, вдигна бариерата и пусна колата да влезе на паркинга. Мария каза на Ейдийн, че вече е сигурна, че при тях ще дойде поне един — ако не и няколко — членове на „фамилията“. Ейдийн пък знаеше също така, че Мария ще ги притисне да кажат всичко, което знаят за генерал Амадори. Щом Рамирес и хората му бяха мъртви, планът им — в каквото и да се беше състоял той — по всяка вероятност също беше отпаднал. Сега трябваше да се притесняват за Амадори. Тя трябваше да разбере колкото е възможно по-скоро до каква степен трябва да се тревожат за него.

На входа на корабостроителницата ги посрещнаха двама мъже. Мария спря колата с предницата към входа и двете слязоха с пуснати надолу ръце и обърнати напред длани. Мария остана до шофьорската, а Ейдийн — до другата предна врата. Мъжете се приближиха и спряха на няколко метра от тях. Докато единият наблюдаваше, другият — едър юначага — взе оръжията и телефона им и ги метна в колата. След това провери и двете за жици и записващи устройства. Проверката му беше подробна и много професионална. Когато свърши, двамата мъже тръгнаха мълчаливо към един голям микробус, паркиран наблизо. Жените ги последваха. Четиримата се качиха отзад и насядаха по пода сред кутии с боя, стълби и омърляни парцали. Мъжете седнаха до вратата.

— Аз съм Хуан, а това е Фердинанд — каза мъжът, който досега само беше наблюдавал. — Пълните ви имена, моля.