Том Кланси - Баланс на силите

Но пък беше най-приятният звук, който Маккаски беше чувал през целия си живот. Придружен от най-красивата гледка, която беше виждал — полицаи-снайперисти, навели се през отворените врати и насочили картечници към войниците.

Маккаски чу и сирени по шосетата около двореца. Вероятно Ейдийн и хората от отряда се бяха изтеглили и бяха дали на полицията достатъчно информация, заради която да се изпратят тези части.

— Хайде, отче — каза Маккаски. — Тези са от нашите.

Двойното нападение по земя и въздух наведе Маккаски на мисълта, че полицията очаква армията да се раздели на две и по този начин да се справи в двете посоки. Това щеше да отслаби съпротивата им значително.

Маккаски и отец Норберто стигнаха до края на двора. Сирените приближаваха все повече, а хеликоптерите отблъскваха войниците. Маккаски умираше от желание да прегърне Мария, но при сегашното му състояние това вероятно щеше да му коства белите дробове. Пък и Луис имаше нужда от незабавна грижа.

— Радвам се да ви видя отново — каза Мария с усмивка. — Правилно ли чух? Това за Амадори?

Маккаски кимна и погледна Луис. Той беше пребледнял като платно, дишането му почти не се чуваше. Маккаски провери импровизираната превръзка, след това си свали ризата и започна да я разкъсва на ивици.

— Отче — каза Маккаски, — трябва веднага да заведем Луис в някоя болница. Моля ви, можете ли да спрете някоя кола?

— Мисля, че няма да е необходимо — отвърна Норберто.

До тях тъкмо спираше полицейска кола, от която скочиха четирима мъже е тъмносини барети, бели колани и гети.

— Гуардия Реал — каза Мария. — Кралската гвардия.

От колата излезе още един мъж — висок господин с побеляла коса и горда военна стойка — и забърза към тях.

— Това е генерал де ла Вега — каза Маккаски и извика: — Имаме нужда от помощ. Трябва лекар за Луис!

— Ambulancia 8 8 Линейка (исп.). — Б.пр. ! — добави Мария.

Мъжете от кралската гвардия хукнаха към тях. Единият извика нещо на Мария. Тя кимна, обърна се към Маккаски и каза:

— В момента нагласяват военнополева болница на Плаца де Ориенте. Ще го отнесат там.

Маккаски довърши превръзката на служителя на Интерпол, хвана ръката му и я стисна здраво.

— Дръж се, партньоре — каза той. — Помощта дойде.

Луис отвърна на стискането едва-едва. Очите му останаха затворени. Отец Норберто коленичи до него, за да се моли. Беше съвсем ясно, че и той самият изпитва силна болка. Също толкова очевидно беше обаче, че няма никакви намерения да се откаже заради нея от дълга си.

След миг в двореца за пореден път се чуха множество изстрели. Маккаски и Мария се спогледаха.

— Струва ми се, че правителството се бие за заложниците — каза Маккаски.

Мария кимна.

— Днес ще загубим много ценни хора. И за какво? Заради налудничавите фантазии на някой си.

— Или заради суетата му — рече Маккаски. — Никога не съм знаел кое от двете е по-силен мотив за диктаторите.

Докато си говореха, пристигна полицията. Двама мъже вдигнаха внимателно Луис и го понесоха към площада. Генералът благодари на Маккаски и Мария за всичко, което бяха направили, след което хукна подир носачите на сина си. Другите двама служители от кралската гвардия вдигнаха Мария.

— Почетна стража — ухили се тя.

Маккаски се усмихна и се изправи, подпомаган от отец Норберто. Тръгнаха успоредно с Мария. Маккаски усещаше пробождане като от нож при всяка крачка. Продължаваше обаче да върви с гвардейците. Рядко се случва на човек да получи втора възможност за нещо, независимо дали става въпрос за поправяне на грешен избор в момент на криза, или за второ обяснение в любов. Маккаски беше минал и през двете. Той знаеше много добре какво означава да бъдеш измъчван от събития, продиктувани от нерешителност, слабост или страх.

Ако Мария Корнеха беше готова да го приеме, той беше решен повече да не я губи за нищо на света. Нито за минута. Болката от проиграване на втори шанс щеше да е много, много по-силна.

Мария потърси и намери ръката му. След миг и очите й срещнаха неговите. Една от болежките поне отмина, когато стана ясно, че и тя се чувства по същия начин.

Въпреки че почти не беше спал през последните двайсет и четири часа, Пол Худ се чувстваше изненадващо свеж.

Беше говорил с полковник Огъст и Ейдийн Марли, след като те се върнаха в щабквартирата на Интерпол. По онова време още не се знаеше каква ще е съдбата на Даръл Маккаски, Мария Корнеха и Луис Гарсия де ла Вега — въпреки че генерал Маноло де ла Вега го беше уверил, че когато му дойде времето, вътре ще влезе полицейски отряд, дори ако трябва той самият да рита всички по задниците.