Том Кланси - Баланс на силите

Просто не виждаше начин да се отърве от смъртта…

Чу гърмежа и подскочи. Усети кръв по врата си. Но иначе й нямаше нищо.

Генерал-майорът политна към нея, тя се отдръпна инстинктивно и той се просна на пода. От тила му бликаше кръв като от фонтан. Ейдийн вдигна поглед.

По коридора към нея вървеше някакъв познат мъж. Държеше димящ пистолет, а на лицето му беше изписано мрачно задоволство.

— Фердинанд? — възкликна тя.

Членът на „фамилията“ се поколеба.

— Всичко е наред, аз съм — каза Ейдийн. Огледа се бързо, обърна се с гръб към камерата за наблюдение, за да е сигурна, че лицето й няма да се види, и вдигна маската си, колкото Фердинанд да я разпознае. — Не съм сама — каза Ейдийн. — Дошли сме, за да помогнем.

Фердинанд продължи да върви към нея.

— Радвам се да чуя това — каза той. — Двамата с Хуан се усъмнихме в теб при фабриката, след нападението. Съжалявам.

— Не те обвинявам. Нямаше как да знаете.

Фердинанд вдигна оръжието си.

— С това се снабдих с помощта на твоята приятелка. Отведоха я, а също и Хуан. Искам да ги намеря. Искам да намеря и Амадори.

— Амадори тръгна натам — каза тя, посочи и се наведе да вземе оръжието си.

Кръвта на убития засъхваше по врата й тя я изтри с ръкава на черната си риза. Започна да й се повдига. Не от това, че генерал-майорът бе мъртъв — та нали той беше готов да я застреля. Онова, което я тревожеше, бе, че нито той, нито генералът имаха пръст в събитието, въвлякло Оперативния център в тази ситуация — убийството на Марта Макол. Напротив. Тези двамата всъщност бяха убили убиеца й. Престъплението, за което ги преследваха, се състоеше в това, че са организирали преврат срещу един съюзник на НАТО — преврат, който по ирония на съдбата щеше да бъде подкрепен от повечето испанци, ако бъдеше поставен на гласуване.

„Марта не беше права — помисли си горчиво Ейдийн. — Правила няма, има само пълен хаос.“

Двамата с Фердинанд тръгнаха по петите на Амадори. Водеше Ейдийн, а Фердинанд я следваше на няколко крачки. Ейдийн провери оръжието си. Предпазителят беше вдигнат. Тоя мръсник генерал-майорът наистина се бе канел да я застреля в гърба.

Коридорът беше празен. Чуха изстрел и ускориха крачка. Ейдийн се чудеше дали някой друг — Мария например? — не е открил Амадори. Следата от кръв продължаваше и зад ъгъла. Те я последваха и спряха като заковани. Срещу тях се бе изправил генерал Амадори с пистолет в облечената си в бяла ръкавица ръка. Пистолетът беше опрян в главата на някакъв човек. На Ейдийн й трябваше известно време да проумее кого точно държи генералът.

Беше отец Норберто. А в краката му имаше още един човек, който лежеше по гръб. Не помръдваше.

Даръл Маккаски.

Когато беше влязъл в двора пред двореца, отец Норберто беше сигурен, че войниците няма да го застрелят. Виждаше го в очите им, чуваше го в гласовете им.

За този мъж обаче — за човека, току-що застрелял американеца в гръб — въобще нямаше никакви подобни илюзии. С едната си ръка генералът беше опрял пистолета под брадичката му, а с другата беше опънал косата му силно назад. Генералът беше ранен. Нямаше нито време, нито сили да води разговори.

— Къде е генерал-майорът? — извика Амадори.

Ейдийн подритна очилата и оръжието му в коридора.

— Мъртъв е. Пуснете отчето.

— Жена? — извика Амадори. — Мамка ви, кой е тръгнал на война срещу мен? Покажете се най-после!

— Пуснете падрето да си върви, генерал Амадори — настоя Ейдийн. — Пуснете него и ще получите мен.

— Никакви преговори! — отново изкрещя Амадори и бързо хвърли поглед назад. Вратата към двора беше само на няколко метра от него. Той свали очилата си и ги хвърли на земята. След това притисна пистолета още по-силно към гърлото на отец Норберто и заотстъпва към вратата. — Моите войници са в цялата зона. Само да кажа една дума, и ще са при мен. Веднага ще ви заловят.

— Ако се покажа, вие ще ме застреляте.

— Правилно — каза Амадори. — Но ще пусна отеца.

Ейдийн не каза нищо.

През всичките години на църковната си служба Норберто беше говорил на скърбящи вдовици и на всякакви енориаши, изгубили братята, сестрите или децата си. Голяма част от тях бяха изразили желанието си те също да са мъртви. Въпреки голямата си загуба — загубата на брат си, Норберто не се чувстваше така. Той не искаше да става мъченик. Искаше да живее. Искаше да продължи да помага на другите. Нямаше обаче да позволи тази жена да умре заради него.