Том Кланси - Баланс на силите

— Като кацнем, сводовете ще ти останат встрани — каза Луис. — Може да ти послужат като прикритие.

— Добре.

— Ще се опитам да се прицеля в офицера пред Мария — продължи Луис. — Може би ако успея да го държа под контрол, ще удържа и цялата група.

— Добра идея — съгласи се Маккаски, стисна „Парабела“ с дясната си ръка и хвана с лявата дръжката на вратата. Педро намали предната тяга на вертолета и започнаха да се спускат. До двора оставаха не повече от трийсет метра.

Вече всички войници бяха вдигнали поглед, включително и офицерът пред Мария. Той не помръдваше — всъщност никой не помръдваше. Както беше предположил Маккаски, никой нямаше намерение да стреля по вертолет, който се спуска точно над главата му. Когато кацнеха обаче, нещата щяха да се развият по много по-различен начин. Между тях и основата имаше метална улична лампа и хеликоптерът не можеше да кацне толкова близко, колкото бяха очаквали. За да се добере до Мария, Маккаски трябваше да претича десетина метра открито пространство. Добре поне че като че ли Мария не беше завързана, макар че наистина беше ранена. По лявата й страна имаше кръв. Тя единствена не беше вдигнала поглед към хеликоптера.

Офицерът от испанската армия — Маккаски вече беше видял, че е капитан — лудешки размахваше ръка към тях да се махат. Но понеже те продължиха да се спускат, той извади пистолета от кобура си и започна да маха още по-яростно.

Шестимата войници бяха от страната на Луис. Когато вертолетът се приближи съвсем, те спряха. Капитанът беше от страната на Маккаски. Тичаше към тях и крещеше нещо, но думите му потъваха в бумтенето на ротора. Двамата войници зад него продължаваха да държат Мария.

— Отварям вратата — каза Маккаски, когато капитанът стигна на пет-шест метра от тях.

— С теб съм — каза Луис. — Педро, бъди готов да излетиш при следващата ми команда!

Педро даде знак, че е разбрал. Маккаски сложи ръка на дръжката, натисна я и отвори вратата със замах.

Получи се точно както беше очаквал. Щом той стъпи с единия си крак на земята, капитанът се прицели без колебание и стреля по хеликоптера. Куршумът попадна в задната част на кабината, точно зад резервоара с горивото. Дори да беше само за предупреждение, изстрелът си беше доста опасен.

Маккаски нямаше същите резерви като Луис. Пък и трябваше да се защитават.

С хладнокръвието на обръгнал полицейски служител, който може да прецени отлично разстоянието за стрелба, Маккаски се извърна, прицели се в левия крак на капитана и пусна два куршума. От две рани точно над коляното бликна кръв. Маккаски се сниши, изскочи от кабината и хукна напред. Чу зад себе си характерното „фът, фът“ на снайпера със заглушител. Понеже не чу никакви изстрели в отговор, реши, че войниците са реагирали точно така, както беше предположил Луис. Просто бяха хукнали да търсят прикритие.

Войниците, които държаха Мария, я пуснаха и побягнаха към най-близкия свод. Тя падна на колене, след това се подпря на ръце.

— Не ставай! — изкрещя Маккаски.

Тя го изгледа гордо, подпря се с рамо на стената и с мъка се изправи.

„Разбира се, че ще се изправи — помисли си той, — но не защото аз и казах да не го прави, а защото Мария си е Мария.“

Капитанът, който беше изпуснал пистолета си, понечи да го вдигне, но Маккаски профуча покрай него, грабна го и продължи напред. Виковете на офицера както от гняв, така и от болка, бързо бяха заглушени от гласа на Луис по мегафона.

— Напуснете зоната — предупреждаваше всички Луис. — Въздух!

Маккаски беше учил четири години испански в гимназията и успя да усети намека в думите на Луис. Казваше на войниците да се махнат, защото се очаква въздушна атака. Импровизиран трик, който можеше да им спечели малкото време, което им беше необходимо. Маккаски въобще не се съмняваше, че войниците ще се съпротивляват. Щом бяха готови да екзекутират заложници испанци, нямаше да се поколебаят да стрелят и по служители на Интерпол. Поне обаче нямаше да се втурнат неорганизирано в двора.

От време на време се чуваха изстрели, на които Луис отговаряше със снайпера си. Маккаски въобще не се обърна, но се надяваше, че хеликоптерът не е пострадал.

Когато се приближи до Мария, видя, че лявата й страна е подгизнала от кръв и че лицето й също е покрито с кръв. Тия мръсници я бяха били! Стигна до нея, пъхна рамото си под едната й ръка и попита:

— Ще успееш ли да вървиш с мен? — За момент я огледа. Лявото й око беше окървавено и затворено от отока. На двете й бузи имаше дълбоки порезни рани, а също така и по линията, където косата се свързваше с кожата на лицето. Така му се прищя да застреля тоя негодник капитана.