Том Кланси: Буферна зона

Но рискът вървеше ръка за ръка с униформата и щедрата военна пенсия. Роджърс щеше да направи всичко по силите си, за да осигури безопасност за персонала и мисията. Защото в края на краищата в акциите, ръководени от мъже като Майк Роджърс и Брет Огъст, се криеше една неизбежна истина.

Целта си заслужаваше риска.

Пет часа след като съобщи фалшиво име на служителите към Регионалното бюро за регистриране на чужденците на летище Шринагар, Рон Фрайдей вече се разхождаше по улиците на града, като се надяваше, че мястото ще се превърне в негов дом за следващите година или две. Беше се настанил в малка, евтина странноприемница близо до „Шервани Роуд“. Научи за „Палата на Биноу“ последния път, когато беше тук. В задната част се помещаваше игрална зала, което означаваше, че на местната полиция се плаща, за да страни от мястото. Там Фрайдей щеше да бъде анонимен и в безопасност.

Офицерът от Службата за национална сигурност беше доволен, че се измъкна невредим от Баку, Азербайджан. Радваше се не само да е извън бившата съветска република, но и защото се намираше на по-малко от двадесет и пет мили от контролираната зона. Бе идвал в столицата на северната държава и преди и бе открил, че атмосферата го кара да се чувства особено ободрен. В далечината непрекъснато се Чуваше артилерийска стрелба. Пехотните мини по хълмовете избухваха в неми вулкани от пръст. Ранните утрини бяха пронизвани от писъка на реактивни самолети и отчетливия тътен на сипещите се бомби, както и от силния трясък на самонасочващите се ракети.

Страхът се носеше във въздуха ден и нощ. Древният град, някогашно курортно селище, сега се управляваше и наблюдаваше от военни индуси, докато търговията се контролираше от кашмирски мюсюлмани. Не минаваше и седмица без поне четири-пет загинали в терористична бомбардировка, случайна престрелка или вземане на заложници.

Фрайдей обожаваше всичко това. Нищо не правеше глътката въздух по-сладка от една разходка сред минирано поле.

Четиридесет и седем годишният мъж, родом от щата Мичиган, се разхождаше на най-големия открит пазар в града. Той се намираше в източната част, близо до хълмовете, които някога бяха покрити с плодородни земи и тучни пасища. Но това беше преди военните да си присвоят хълмовете като най-прекия маршрут за хеликоптери и конвои, запътили се към контролираната зона. Малко по на север се намираше хотел „Центанр Лейк Вю“, където отсядаха повечето чуждестранни туристи. Беше построен близо до добре поддържания бряг на езерото, известен като Мугалските градини. Тези природни градини бяха дали на района името му. На езика на мугалските заселници Кашмир означаваше „рай“.

Ръмеше приятен, разхлаждащ дъжд, но той не успяваше да пропъди обичайните тълпи от местни жители и чужденци. Пазарът имаше отличителна миризма, каквато Фрайдей не беше срещал никъде по света. Беше смесица от мускус, който се носеше от козината на овцете и влажните палмови листа, покрили покривите на сергиите, лавандулова есенция и дизелови изпарения. Те идваха от безбройните таксита, минибуси и рикши, обслужващи околността. Наоколо сновяха жени, увити в сарита, и млади студенти, издокарани в европейски дрехи. Всички те се опитваха да завземат позиции край малките дървени щандове, за да си купят пресни плодове и зеленчуци, както и прясно изпечени сладкиши. Търговците удряха с жилави пръчки овцете, пропъдени от опустошените си пасища, където сега войниците се упражняваха в точна стрелба. Окаяни бездомни се опитваха да откраднат някой морков или зелка. Купувачите, предимно арабски и азиатски бизнесмени, пазаруваха с щедра ръка пъстри шалове, изящни кутийки за бижута и кожени портфейли. Европейци и американци почти не се мяркаха — Шринагар и останалата част от Кашмир фигурираха като „непрепоръчителни за посещение зони“ в списъците на Държавния департамент на САЩ, британското Външно министерство и редица европейски правителства.

Някои търговци предлагаха ръчно тъкани килимчета и черги. Фермери бяха паркирали камионетките и каручките си в единия край на пазара и пренасяха кошници с пресни земеделски продукти или топъл хляб към сергиите. Имаше и войници. Фрайдей не беше виждал друго обществено място, освен в Израел, където войниците да са почти колкото цивилните. И то само очевидните — онези, които носеха униформи. Той беше сигурен, че наоколо е пълно с членове на Специалните гранични сили, създадени от ЦРУ, и на индийския клон за проучвания и анализи, тяхната чуждестранна служба за шпионаж. Ролята на СГС беше да прекъсва потока на военни материални части и сведения към и от вражеските позиции. Фрайдей беше уверен, че сред тълпите се крият и членове на Пакистанските специални части. Те бяха подразделение на дирекция „Разузнаване“ към армията и задачата им беше да контролират действията отвъд вражеската линия. Освен това работеха и с независими наемници за извършване на терористични актове срещу индийците.