Том Кланси: Буферна зона

Намирам се в сърцето на сърцето, помисли си Пюри.

Като най-близката укрепена зона до Пакистан и Китай, Трета база можеше да избухне всеки момент. Каква ирония, каза си професионалният войник. Това „сърце“ изглеждаше точно като Дабхой, малкото градче в подножието на планините Сатпура в Централна Индия, където беше израснал. Дабхой не беше нищо особено, освен за местните жители — основно търговци, и за онези, които се опитваха да стигнат до залива Камбей. Там можеха да закупят евтина риба. Беше тревожно как омразата, а не сътрудничеството правеха едно място значимо. Вместо да се опитват да развият общото помежду им, те се опитваха да унищожат онова, което не им принадлежеше.

Офицерът се взря в зоната на временно примирие. Над пясъчните торби имаше редици оранжеви бинокли, кацнали на малки стоманени колчета. Това беше единственото нещо, за което индийците и пакистанците бяха постигнали съгласие — да боядисат биноклите, за да не ги бъркат с оръжия. Но на Пюри не му трябваше бинокъл. Яркото слънце се издигаше зад гърба му. Той съвсем ясно виждаше тъмните лица на пакистанците зад сивкавите барикади. Приличаха досущ на индийските лица, само дето бяха от неправилната страна на контролираната зона.

Пюри се стараеше да диша равномерно. Контролираната зона представляваше ивица земя, която на места беше толкова тясна, че отсреща се виждаше дъхът на премръзналите вражески часовои. Тези малки облачета издаваха на дежурните от всяка страна дали враговете им бяха напрегнати и дишаха учестено, или спокойно се наслаждаваха на съня си. Тук всяка прошепната, неподходяща дума можеше да бъде чута от другата страна и да наруши крехкото примирие. Увиваха с парцали дори и чуковете, с които заковаваха пирони, за да заглушат звука, който можеше да бъде сбъркан с пушечен изстрел и да получи отговор от нервния спусък на някоя пушка, после от артилерията и накрая от ядрените оръжия. Подобна обмяна на реплики можеше да протече толкова бързо, че тежко барикадираните бази щяха да се изпарят още преди ехото от първите изстрели да заглъхне сред извисяващите се планински проходи.

Психически и физически средата беше толкова мъчителна и безмилостна, че всеки офицер, успешно отслужил година военна служба, подлежеше на автоматично прехвърляне на чиновническа длъжност в някоя „безопасна зона“ като Калкута или Делхи. Към това се стремеше и четиридесет и една годишният Пюри. Преди три месеца го прехвърлиха от главния щаб на Северното командване, където обучаваше пограничните патрули. Оставаха му още девет месеца да управлява тази малка база, още девет месеца „да залага вълчи капани“, както предшественикът му определяше работата си, и после щеше спокойно да се наслади на остатъка от живота си. Да се отдаде на страстта си към антропологичните разкопки. Копнееше да изучи историята на народа си. Цивилизацията в индуската долина датираше отпреди 4 500 години. По онези времена Пакистан и Индия били едно цяло. Мирът царувал повече от хиляда години. Но това било преди религията да навлезе в района.

Майор Пюри дъвчеше тютюна си. Долови уханието на запарен чай, което се носеше от кухненската палатка. Беше време за закуска, след което щеше да събере хората си на сутрешен брифинг. Открадна още няколко секунди, за да се наслади на утрото. Не че новият ден носеше нова надежда. Просто означаваше, че нощта е минала без сблъсъци.

Пюри се обърна и тръгна надолу по стъпалата. Не се заблуждаваше, че ще има още много сутрини като тази в следващите седмици. Ако слуховете, които се носеха сред приятелите му в Главния щаб, бяха верни, барутното буре щеше да получи нов фитил.

Много къс запален фитил.

Във въздуха се усещаше ненавременен хлад. Гъсти тъмносиви облаци бяха надвиснали заплашително над военновъздушна база „Андрюс“. Но въпреки мрачното време Майк Роджърс се чувстваше отлично.

Четиридесет и седем годишният генерал спря черния си „Мустанг“ 1970 на офицерския паркинг. Слезе от колата и чевръсто прекоси добре поддържаната морава пред офисите на Оперативния център. В кафявите очи на Роджърс искреше златист пламък. Все още си тананикаше последната песен, която звучеше от преносимия му CD плеър. Новата версия на „Шамана“ на Дейвид Севил от петдесетте години в изпълнение на Виктория Бъндонис. Ниският, лъстив глас на младата певица и начинът, по който вземаше извивките, винаги му действаше ободрително в началото на деня. Обикновено, докато прекосяваше тревата, настроението му беше съвсем различно. В този ранен час излъсканите му обувки потъваха в меката почва, намокрени от росата. Силният бриз мачкаше прилежно изгладената му униформа и рошеше късата му, посивяваща черна коса. Но обикновено Роджърс не обръщаше внимание на земята, вятъра и водата — три от четирите древни стихии. Интересуваше се единствено от четвъртия елемент — огъня. Защото огънят беше затворен и бутилиран в самата му душа. Носеше го с изключително внимание, сякаш беше нитроглицерин. Едно рязко движение и щеше да избухне.