Том Кланси: Буферна зона

Когато Нанда пристигна, Роджърс й подаде хартията. Самият той свали якето си, сложи го на леда непосредствено до дупката и помоли Нанда да постави тлеещата карта отгоре. Каза й, че палтото няма да се запали, но че спешно му трябва нещо друго, което гори.

— Много спешно — добави той.

— Почакай — каза Нанда.

Младата жена бръкна в джоба на палтото си и извади оттам малкото томче на Упанишадите, което винаги носеше със себе си. Освен това извади и документите, които трябваше да подхвърли на терористите, за да помогне за тяхното изобличаване, когато бъдат заловени.

— Тези молитви ще спасят много повече души, отколкото Брамините някога са си представяли — каза тя.

Очевидно Нанда донякъде преживяваше същите духовни и атавистични чувства като Роджърс. Или може би и двамата просто бяха уморени до смърт.

Докато хартията гореше, генералът извади радиостанцията от колана си и я постави на якето си. Наведе се ниско над нея.

Отвън устройството представляваше вакуумна кутия. Роджърс знаеше, че няма да успее да я счупи, без да рискува да повреди компонентите, които му трябваха. Вместо това той мушна острието на ножа си в участъка около вдлъбнатия микрофон. Внимателно го отлепи. Жицата зад него и прикрепеният към нея чип бяха нещата, до които трябваше да се добере.

Докато продължаваше да се ослушва за движение от другата страна на мястото, Роджърс използва ножа си, за да изкара чипа, който беше прикачен към микрофона. Не можеше да си позволи да откъсне чипа от устройството. Ако го стореше, чипът нямаше да има източник на захранване. Това захранване идваше от батериите в радиото, а не от онези зад сателитната чиния. Трябваше да е сигурен коя жица да свърже с чинията. Издърпа микрофона навън, колкото жиците позволяваха, и наклони отвора към светлината. Преди двадесет години това щеше да бъде безнадеждна задача. По онова време радиостанциите бяха наблъскани с всевъзможни транзистори и жици, които щеше да е невъзможно да разчете. Вътрешността на това устройство беше сравнително изчистена и ясна — имаше само няколко жици и чипове.

Роджърс видя батерията и жицата, която свързваше микрочипа и микрофона към нея. Той трябваше да отреже другата жица — онази, която водеше към антената на радиото.

Роджърс внимателно постави радиото обратно върху якето и използва ножа си, за да среже тази жица възможно най-близо до антената. Това щеше да му остави около два инча от жицата, с които да работи.

Приклекнал, Роджърс използва върха на ботуша си като режеща повърхност, за да оголи остатъка от жицата. После вдигна кабела на сателитната чиния. С помощта на ноктите си начупи пластмасовата обвивка. Когато оголи половин инч от жицата, той усука двете медни парченца заедно и включи радиостанцията. Сетне се отдръпна и нежно побутна Нанда към устройството.

Това беше най-невероятното, най-чудовищното импровизирано приспособление, което Майк Роджърс беше виждал през всичките си години на служба. Но това нямаше значение. Важното беше само едно.

Че работеше.

Рон Плъмър никога не беше изпитвал подобно усещане. Момент на всеобхватна еуфория, последван от момент, в който така му призля, че преходът беше физически дезориентиращ.

Когато се обадиха от Исламабад, посланик Симатна заслуша за секунда, а после широко се усмихна. Плъмър не трябваше да чака разговорът да бъде пуснат на стикера, за да разбере за какво става въпрос.

Майк Роджърс беше успял. По някакъв невероятен начин генералът беше предал съобщението на пакистанската база, която наблюдаваше силоза. Те го бяха изпратили към пакистанския министър на отбраната. Оттам касетата беше заминала в Си Ен Ен и съответно към целия свят.

— Името ми е Нанда Кумар — казваше високият глас сред пращенето на записа. — Аз съм индийска гражданка на Кашмир и агент на цивилна агентурна мрежа. В продължение на няколко месеца работих с индийските Специални гранични сили, за да изоблича група пакистански терористи. Специалните гранични сили ми казаха, че резултатът от действията ми ще бъде арестът на терористите. Вместо това информацията, която предоставях, послужи на Специалните гранични сили да натопят пакистанците. Терористите са виновни за много ужасяващи атентати. Но не са отговорни за бомбената атака над автобуса с поклонници и индуския храм на пазара в Шринагар, извършена в сряда. Това е работа на Специалните гранични сили.