Том Кланси: Буферна зона

— На горното плато Читишин — отвърна офицерът и предостави точните координати.

Пилотът въведе цифрите. Престъпниците просто бяха следвали хода на планината. Това беше особено висок, студен и негостоприемен участък от глетчера. Запита се дали са отишли с някакво намерение или са попаднали там случайно. Ако беше с намерение, той не можеше да си представи какво би могло да има там. Вероятно някакво скривалище или оръжеен склад.

Каквото и да беше, той щеше да прекара хеликоптера от югозападната страна на глетчера и да пристигне на мястото за четиридесет и пет минути.

— Когато ги открием, какви са заповедите? — попита капитанът.

— Трябва да вземете екипа на майор Пюри и след това да изпълните предишната си мисия.

Капитанът потвърди, че е приел заповедта.

Десет минути по-късно вече беше във въздуха на път към целта. Този път нямаше да пропусне да унищожи терористите.

Кръвта на Самуел започваше да замръзва. Роджърс го почувства с пръстите си. Те бяха единствената част от тялото му, която все още пазеше някаква топлина.

Веднага щом това се случи, той грабна ножа си и се наведе към Нанда.

— Искам да дойдеш с мен — каза й той.

— Добре — отвърна тя.

Двамата заедно пропълзяха разстоянието между ледената барикада и входа към силоза.

— Идваме с Нанда — прошепна Роджърс. Не искаше Фрайдей да си помисли, че индийците обикалят наоколо.

— Всичко наред ли е? — попита Фрайдей.

— Самуел е ранен — отвърна Роджърс.

— Лошо ли?

— Лошо.

— Ти, глупаво копеле — изсъска Фрайдей. — И аз съм още по-глупав, че се подчинявам на идиотските ти заповеди.

— Предполагам, че е така — каза Роджърс. Промъкна се до Фрайдей и му подаде ножа. — Ако си свършил с коментарите, аз ще се върна да взема Самуел. Междувременно искам да започнеш да копаеш дупка в леда покрай входа към силоза.

— Така ли планираш да стигнеш до кабела? — попита Фрайдей.

— Точно така — призна Роджърс.

— Та той може да е на десет фута дълбочина! — възкликна Фрайдей.

— Не може да е — каза Роджърс. — Тук ледът се топи и отново замръзва. Изолационната тръба сигурно често се напуква. Не биха я сложили много надълбоко, защото ще им бъде трудно да я поправят.

— Може би — отвърна Фрайдей. — И така да е, копаенето през три-четири фута лед ще отнеме…

— Просто го направи — каза Роджърс.

— Я си го начукай — ядоса се Фрайдей. — Ако Сами хвърли топа и без това сме обречени. Аз мисля да си поговоря с нашите индийски съседи. Да видим дали няма да се споразумеем нещо.

Роджърс чу как ножът издрънча по леда.

Секунда по-късно чу и как острието стърже по леда.

— Аз ще го направя — заяви Нанда и започна да копае. Тази постъпка изненада Роджърс. Гласът й звучеше стабилно. Това беше първият признак, че тя се „връщаше“. Беше и първият им мъничък късмет, а времето нямаше как да е по-подходящо.

Роджърс не можеше да види Фрайдей, но чуваше дрезгавото му дишане. Генералът държеше дясната си ръка в джоба на якето си. Беше готов да застреля Фрайдей, ако се наложеше. Не за това, че щеше да ги изостави. Това беше негово право. Но Роджърс се страхуваше какво би могъл да каже за ситуацията им един премръзнал, уморен и прегладнял човек.

Дишането на Рон Фрайдей продължаваше да се чува от същото място. Действията на Нанда може би го бяха засрамили. Или може би Фрайдей изпитваше Роджърс. Понякога онова, което човек не казваше в отговор на заплаха, говореше повече и носеше повече опасност от войнствената реакция.

— Ще се върна веднага със Самуел — спокойно каза Роджърс.

Генералът се обърна и отново прекоси малката територия между двете позиции. Индийците все още бяха безмълвни. Сега вече Роджърс смяташе, че са били изпратени напред разузнавачи на по-голям отряд. Очевидно заповедите им бяха да притиснат врага, докато пристигнат подкрепленията. Роджърс се надяваше, че това няма да се случи в следващия половин час. Ако всичко вървеше според импровизирания му план, това време ще му е достатъчно.

Когато Роджърс стигна до Самуел, раненият дишаше учестено. Генералът не беше лекар. Не знаеше дали това е добър или лош знак. При тези обстоятелства му се струваше добре, че пакистанецът изобщо диша.

— Как си? — попита Роджърс.

— Не много добре — отвърна Самуел. Гърдите му хриптяха. Звучеше, сякаш в гърлото му се е събрала кръв.

— Просто си дезориентиран от травмата — излъга Роджърс. — Ще те оправим веднага щом приключим тук.