Том Кланси - Дъга Шест

Карол Брайтлинг беше една от новите влиятелни личности. Разведена от десетина години, тя имаше три доктората — от Харвард, от Калифорнийския университет и университета в Илинойс, като по този начин покриваше двете крайбрежия и три важни щата, което бе важно постижение в този град, тъй като й гарантираше незабавното внимание, ако не и автоматичната благосклонност на цели шестима сенатори и на голям брой бизнесмени, които до един разполагаха и с гласове, и с комисии.

— Хванахте ли новините? — попита я сенаторът от Илинойс.

— Какво имате предвид?

— Швейцария. Или терористична акция, или банков обир. Швейцарските ченгета се справиха чудесно.

— Биячи с пушкала — отбеляза с безразличие Брайтлинг.

— Но е добро шоу за телевизията.

— Футболът също — подчерта Брайтлинг със злобничка усмивка.

— Права сте… Защо президентът не ви поддържа за глобалното затопляне? — попита сенаторът, чудейки се как да прекърши самочувствието й.

— Е. не че не ме поддържа. Президентът смята, че по въпроса са нужни повече данни.

— А вие не?

— Честно казано, не. Мисля, че разполагаме с всички необходими данни — и върховите, и на най-ниско ниво. Но президентът не е лично убеден и не иска да прилага мерки, засягащи икономиката, преди да се е убедил лично. — „Ще трябва да го подработя още малко“ — помисли си тя, но не го каза на глас.

— И това не ви радва?

— Разбирам неговата гледна точка — отвърна съветничката на президента по научните въпроси и сенаторът малко се изненада. Значи не всички в Белия дом се равняваха по президента, така ли?

Назначаването на Карол Брайтлинг към персонала на Белия дом беше изненадващо, тъй като възгледите й бяха твърде различни от тези на президента, колкото и да беше уважавана в научните кръгове заради убежденията си по опазването на околната среда. Това беше дързък политически ход, вероятно замислен от шефа на администрацията Арнолд ван Дам, несъмнено най-ловкият политически комбинатор в този град на непрекъснато маневриране, който беше осигурил на президента поддръжката на екологичното движение, превърнало се във Вашингтон в сериозна политическа сила.

— Не ви ли дразни това, че в момента президентът е в Южна Дакота и трепе гъски? — попита я с кикот сенаторът, докато един от сервитьорите му сменяше питието.

— Хомо сапиенс е хищник — отвърна Брайтлинг и огледа залата за друг събеседник.

— Но само мъжете, нали? Усмивка.

— Да, ние жените сме по-миролюбиви.

— О, това там в ъгъла не е ли бившият ви съпруг? — попита сенаторът и се изненада от промяната в изражението й, щом го каза.

— Да. — Гласът й беше съвсем спокоен. Тя извърна лице в друга посока. Нямаше нужда да прави друго. И двамата знаеха правилата. Не по-близо от десет метра, никаква продължителна размяна на погледи и, разбира се, никакви думи.

— Имах възможност да вложа пари в корпорация „Хоризонт“ преди две години. Ругал съм се неведнъж за това.

— Да, Джон натрупа купища пари.

„И при това доста след развода, поради което тя самата не получи и цент.“ Може би това не беше най-добрата тема за разговор, прецени изведнъж сенаторът. Беше нов в занаята и не от най-добрите в политическите разговори.

— Да, той с неговите научни извращения понатрупа доста състояние.

— Вие не одобрявате?

— Преструктурирането на ДНК при растения и животни — не. Природата е еволюирала в продължение на поне два милиарда години без наша помощ. Съмнявам се, че има нужда от намесата ни.

— Нима има неща, които човеку не е дадено да знае? — попита с цитат сенаторът и се засмя.

Собственият му бранш беше строителното предприемачество, ровенето на дупки в земята и издигането на разни неща, които природата не желаеше да са там, въпреки че тази негова чувствителност към екологичната тематика, помисли си доктор Брайтлинг, сама по себе си беше еволюирала от любовта му към Вашингтон и от желанието му да се задържи колкото се може по-дълго тук и на власт. Това се наричаше „Треската на Потомак 17 17 Реката, течаща през столицата на САЩ. — Б. пр. “ — лесно се прихващаше и не толкова лесно се лекуваше.

— Проблемът, сенатор Хоукинг, е в това, че природата е едновременно нещо сложно и твърде дискретно. Когато променяме някои неща, не можем лесно да предскажем отклоненията, които тези промени биха предизвикали. Това се нарича „Закон за непредвидените последствия“, нещо, с което Конгресът е запознат, нали?

— Тоест?

— Тоест причината, поради която имаме федерален закон за изрично указване на екологичните въздействия, е в това, че е много по-лесно да объркаме нещата, отколкото да ги поправим. В случая с рекомбинирането на ДНК ние можем по-лесно да променим генетичния код, отколкото да преценим ефектите, които тези промени биха могли да предизвикат след сто години. Такава сила би трябвало да се използва с възможно най-голяма предпазливост. Изглежда, не всеки осъзнава този прост факт.