Том Кланси - Дъга Шест

Може би единственото, в което се бе провалил, беше бракът му. Е, Карол Брайтлинг също беше доста интелигентна, но повече ориентирана към политиката, отколкото към науката, и може би нейното его, доста големичко, както бе известно на всички в столицата, се бе изплашило от дарованията на съпруга й. „В този град има място само за един от нас“ — помисли си докторът от Уайоминг с усмивка. Това се чуваше достатъчно често в реалния живот, не само по старите филми. И Джон Брайтлинг, изглежда, в това отношение се справяше по-добре, отколкото Карол Брайтлинг. До лакътя на първия стоеше едно много симпатично червенокосо създание, което попиваше всяка негова дума, докато последната беше дошла тук сама и щеше да си тръгне сама за апартамента си в Джорджтаун. „Е — помисли си сенаторът, — такъв е животът“.

Валиумът помогна. Килгор знаеше, че всъщност не беше валиум. Това лекарство се беше превърнало в нещо като родово название за умерени успокояващи средства, а точно това беше създадено от фирмата „Смит-Клайн“ с различно търговско име и с добавъчното предимство, че се получаваше добър коктейл с алкохол. За бездомници, които обикновено бяха свадливи и се караха за територия като улични псета, групата на десетимата изглеждаше спокойна. Големите количества пиячка помагаха.

Висококачествените бърбъни изглеждаха най-предпочитаното питие, изпивано от евтини чаши с лед, заедно с всевъзможни примеси за онези, които не държаха особено да го пият чисто. За изненада на Килгор, повечето не държаха.

Медицинските прегледи бяха минали добре. Всички се оказаха здравоболни хора, външно доста жизнени, но отвътре с всевъзможни медицински проблеми, като се почне от диабет и се свърши с увреден черен дроб. Един определено страдаше от рак на простатата, но това нямаше да има никакво значение точно за този тест. Друг имаше СПИН, но все още несимптоматичен, така че и това нямаше значение. Вероятно го беше получил от употреба на дрога, но странно, алкохолът, изглежда, беше единственото, от което се нуждаеше, за да го поддържа в равновесие тук. Колко интересно!

Килгор не беше длъжен да е тук и честото им наглеждане тревожеше съвестта му, но те бяха неговите лабораторни плъхове и от него се очакваше да им хвърля по едно око, и той го правеше, докато попълваше документи и слушаше Бах на портативния си компактдиск-плеър. Трима от тях бяха — твърдяха, че били — ветерани от Виетнам. Така че бяха избили своя дял азиатци — „гукита“ беше думата, която използваха — преди да се разкапят и да свършат като улични пияници. Добре де, „бездомници“ беше текущият термин, с който ги наричаше обществото, някак си по-уважително от „измет“. Дума, която навремето използваше майка му. Все пак проектът беше успял да ги промени доста. Вече всички се къпеха редовно, обличаха се в чисти дрехи и гледаха телевизия. Някои дори от време на време четяха книги — Килгор беше смятал, че осигуряването на библиотека, макар и евтина, е възмутително хабене на пари и време. Но винаги пиеха и пиенето отпращаше и десетимата в безсъзнание поне за шест часа дневно. А валиумът ги укротяваше допълнително, възпирайки каквито и да било алтернативни действия, които охраната да трябва да потушава. Двама от охраната бяха на дежурство в съседната стая и също наблюдаваха групата. Микрофоните, вградени в тавана, позволяваха да се подслушват несвързаните им разговори. Един от групата беше нещо като спец по бейзбол и през цялото време не млъкваше. Доста от тях говореха за секс, което караше Килгор да се замисля дали да не прати да приберат и няколко „бездомнички“ за експеримента — трябваше да обсъди това с Барб Арчър. В края на краищата трябваше да разберат дали полът има някакъв ефект над експеримента, нали? И тя нямаше как да не се съгласи,-въпреки че беше заклета феминистка.

Някой почука на вратата и Килгор се обърна.

— Здрасти, докторе. — Беше Бени, един от пазачите.

— Здрасти. Как е?

— Заспаха — отвърна Бенджамин Фармър. — Държат се съвсем прилично.

— Мдаа, разбира се.

Беше толкова лесно. Повечето трябваше да ги подбутват малко, за да излязат от помещението на двора за един час разходка всеки следобед — нали трябваше да ги държат във форма, тоест да симулират физическото усилие, което упражняваха в Манхатън, олюлявайки се от един мръсен ъгъл до друг.

— По дяволите, докторе, не съм си и представял, че някой може да изпорка толкова, колкото тия момчета! Днес докарах цял кашон „Гранд Дад“, а са останали само две бутилки.