Том Кланси - Дъга Шест

— Тим?

— Да? — Той вдигна глава сред облака цигарен дим.

— Ако оставите оръжията си на пода, имате честната ми дума, че по никакъв начин няма да пострадате.

— И да отидем в затвора? — Категоричен отказ и гняв в отговора.

— Тимъти, един ден ще можете да излезете от затвора. Но от смъртта не можете да излезете. Моля ви, помислете за това. За Бога, аз съм лекар — припомни му Белоу. — Не обичам да гледам как умират хора.

Тимъти О’Нийл се обърна да погледне хората си. Всички бяха свели погледи. Дори братята Гари не показваха открито пренебрежение.

— Момчета, вие днес не сте наранили никого. Да, ще ви пратят в затвора, но някой ден, когато бъде обявена амнистия, ще имате възможност да излезете. Иначе ще загинете за едното нищо. Не за страната си. Никой не прави герои хора, които са убили невинни — припомни им той и си помисли: „Продължавай да им го повтаряш. Продължавай да им го набиваш в главите.“ — Да убиваш войници, да — това е, което правят воините, но не и да убиваш невинни хора. Вие ще умрете за едното нищо — или ще останете живи и един ден отново ще бъдете на свобода. От вас зависи, момчета. Оръжията са ваши. Но автобус няма да има. Няма да се измъкнете. Имате шестима заложници, които можете да убиете, разбира се, но какво ще ви донесе това? Просто се примирете, Тимъти — завърши той, зачуден дали някоя католическа монахиня не беше се обръщала по същия начин към него в основното училище.

За Тим О’Нийл не беше толкова лесно. Представата, че ще го натикат в затвора в една килия с обикновени престъпници, че семейството му ще идва да го вижда като някакво животно, натикано в клетка в зоопарка, го караше да тръпне… но той от години знаеше, че това може да се случи, и макар да предпочиташе представата за героична смърт, с бляскащо оръжие в ръцете му, стрелящо по враговете на родината му, този американски доктор говореше самата истина. Никаква слава нямаше да му донесе убийството на шестима цивилни английски граждани. Никакви песни нямаше да се напишат и пеят за този подвиг, нямаше да вдигат халби за негова слава в кръчмите на Ълстър… и това, което щеше да му остане, беше безславна смърт… животът, в затвор или не, беше за предпочитане пред такава смърт.

Тимъти О’Нийл се обърна да погледне своите приятели-войници от ИРА-И и видя същото изражение, което и те видяха на лицето му. Без да изричат съгласието си, всички кимнаха. О’Нийл дръпна предпазителя на оръжието си и го постави на пода. Останалите го последваха.

Белоу мина покрай четиримата и стисна ръцете им.

— Шест до Вега, действай веднага! — извика Кларк, гледайки картината на малкия черно-бял телеекран.

Озо Вега се придвижи бързо от ъгъла, вдигнал с двете си ръце своята МР-10. Ето ги там, изправени с доктора. Томлинсън и Бейтс ги избутаха до стената. Първият ги покри с оръжието си, докато вторият ги опипа за друго оръжие. След секунди влязоха двама униформени полицаи с белезници и за удивление на войниците, им прочетоха законните права. И също така спокойно и тихо, сражението в този ден приключи.

Денят още не беше приключил за доктор Белоу, който едва успя да овлажни пресъхналата си уста с чаша вода и скочи в един боядисан в зелено камион на път към базата Херефорд. Не беше приключил и за тези, които останаха на мястото на събитието.

— Здравей, мила — каза Динг. Най-после беше намерил жена си, защитена от кордон бойци на СВС.

Паци пробяга десетте крачки до него и го прегърна толкова плътно, колкото й позволяваше издутият й корем.

— Добре ли си?

Тя кимна. Беше се просълзила.

— А ти?

— Идеално. Тук за известно време изглеждаше доста опасно — имаме и няколко пострадали, но вече всичко е под контрол.

— Един от тях… някой го уби и…

— Знам. Беше насочил оръжието си в теб, затова го убиха. — Чавес си напомни, че дължи една бира на сержант Томлинсън за този изстрел — всъщност му дължеше много повече от това, но в общността на воините дълговете се плащаха по този начин. Но засега не можеше да мисли за нищо друго, освен да държи Паци в прегръдката си. Сълзите напираха в очите му. Динг примигна да ги махне. Не се връзваха със собствената му представа за мъжкарство. Чудеше се какви ли щети може да са нанесли събитията през този ден на жена му. Тя беше лекар, не убиец, и въпреки това беше видяла непосредствено до себе си една ужасна смърт. Тези копелета от ИРА! Бяха нахлули в неговия живот, бяха нападнали мирни граждани и убили членове на неговото формирование. Някой ги беше захранил с информация как да го направят. Някъде се беше получило изтичане на информация, лошо при това, и откриването на тази пробойна щеше да бъде приоритетна задача.