Том Кланси - Дъга Шест

— Тим, да отида ли да се обадя? — Винаги искай разрешение, за да направиш нещо. Създай им илюзията, че те командват положението.

— Да.

Белоу се върна при войниците.

Там го чакаше Джон Кларк. Двамата се отдалечиха на петнадесет метра в друг участък на болницата.

— Благодаря ти, че измъкна жена ми и щерката ми, Пол.

Белоу сви рамене.

— Беше по-скоро въпрос на късмет. Малко е претоварен от всичко това и не може да разсъждава много добре. Искат автобус.

— Каза ми го вече — припомни му Кларк. — Да им го дадем ли?

— Не се налага. Влязъл съм в игра на покер, Джон, и държа флош. Ако нещо наистина не се издъни ужасно, всичко е под контрол.

— Нунън е отвън и е сложил микрофон на прозореца. Чух последната част. Много добре, докторе.

— Благодаря. — Белоу изтри лицето си. Беше много напрегнат, но можеше да го покаже едва тук. Вътре с Тимъти трябваше да бъде хладен като лед, като дружелюбен и уважаван учител. — Какво става с другите пленници?

— Нищо ново. Оня, Грейди, го оперират — ще отнеме няколко часа, казват. Другият все още е в безсъзнание, и все едно нямаме нито името, нито самоличността му.

— Грейди ли е водачът?

— Така смятаме. Поне това ни казва разузнаването.

— Значи може да ни каже много. Ще ви трябвам там, когато го изкарат от операционното — каза Пол на ДЪГА Шест.

— Първо трябва да приключиш тук.

— Знам. Връщам се. — Кларк го потупа по рамото и Белоу тръгна пак към терористите.

— Е? — попита Тимъти.

— Ами, още не са решили нищо за автобуса. Съжалявам — добави Белоу потиснато. — Мислех, че съм ги убедил, но в момента не могат да осигурят необходимото оборудване.

— Кажи им, че ако не го направят, ние ще…

— Не, няма да го направите, Тим. Знаете това. И аз го знам. И те също.

— Тогава защо ще изпращат автобуса? — попита О’Нийл, вече на път да загуби контрол.

— Защото аз им казах, че намеренията ви са сериозни, и те са длъжни да приемат заплахата ви сериозно. Защото все пак бихте могли да го направите, а тогава те ще изглеждат много зле в очите на шефовете си. — Тимъти поклати глава при тази усукана логика и вече изглеждаше много по-объркан и ядосан. — Повярвай ми — продължи Пол Белоу. — Правил съм го и друг път и знам как действа. По-лесно е да се преговаря с бойци като вас, отколкото с онези проклети бюрократи. Хора като вас могат да взимат решения. Докато хора като тях непрекъснато бягат от това. Тях не ги интересува много дали ще бъдат убити хора, единствената им грижа е да не изглеждат лошо по вестниците.

В този момент се случи нещо хубаво. Тим бръкна в джоба си и си извади цигара. Сигурен знак за стрес, който се опитваше да прикрие.

Планът за щурм беше готов. Конъли беше опънал линейни заряди по прозорците, както за да отворят вход за достъп, така и да отвлекат вниманието на терористите. Вега, Томлинсън и Бейтс, от Екип 1, щяха да хвърлят в същия момент флеш-бенги и да се втурнат в помещението, за да свалят терористите с прицелен огън. Единствената слабост на плана, както винаги, се състоеше в това, че някой от тях можеше да се извърне и да помете заложниците в последния си съзнателен акт, или дори случайно. Доколкото можеше да се съди, Белоу се справяше добре. Ако терористите изобщо имаха някакъв ум в главите, щяха да разберат, че е време да сложат край на работния ден, но Джон си припомни, че на него самия преди никога не му беше допадала идеята да изкара живота си в затвор. Сега разполагаше с предостатъчно бойна сила. Момчетата на СВС, които бяха пристигнали, охотно се подчиниха на оперативната му команда, въпреки че техният полковник също беше дошъл и кибичеше във фоайето на болницата.

— Калпав ден за всички, нали, Тим? — попита психиатърът.

— Можеше да е и по-добър — съгласи се Тимъти О’Нийл.

— Знаеш как ще свърши всичко това, нали? — подхвърли Белоу, като добра стръв за тлъста пъстърва, чудейки се дали ще дръпне.

— Да, докторе, знам. — Тим замълча. — Днес дори не съм стрелял. Джими стреля — продължи той, сочейки трупа на пода, — но никой друг от нас.

„Бинго!“ — помисли си Белоу.

— Виж, това е сериозно нещо, Тим. Между другото, това означава много. Знаеш ли, войната скоро ще свърши. Най-сетне ще сключат мир, и когато това стане, ще има амнистия. Така че за теб има надежда. За всички вас — обърна се Пол към останалите трима, които наблюдаваха и слушаха… и се колебаеха, също като водача си. Трябваше да им е ясно, че всичко е загубено. Обкръжени, с пленен водач… всичко това можеше да свърши по един от двата начина — със смърт или със затвор. Измъкването не беше възможност и те знаеха, че опитът да прехвърлят заложниците си в автобус щеше само да ги изложи на сигурна смърт.