Том Кланси - Дъга Шест

— Не и моята Мери! — последва незабавният договор. — В никакъв случай. Добре, тя обича да пийва бира и вино, но никакви наркотици, не и моето момиче, никога!

Усъри вдигна ръце.

— Моля ви, разбирам чувствата ви. Занимавал съм се с отвличания преди и…

— Смятате, че е отвлечена? — попита Скип Банистър. Това беше много по-лошо от предположението, че дъщеря му се друса.

— Ако се съди по вида на писмото, да, смятам, че това е възможно, и ще третираме този случай като разследване за отвличане. — Усъри вдигна телефона и каза на секретарката: — Повикай Пат О’Конър.

Инспектиращ специален агент Патрик Д. О’Конър беше един от инспекторите в отдела в Гари, тридесет и осем годишен, с бяла кожа и много здраво телосложение. Ръководеше отделението по отвличанията.

— Да, Чък? — каза той още от вратата.

— Това е господин Джеймс Банистър. Дъщеря му я няма, двадесет и една годишна, изчезнала е в Ню Йорк преди около месец. Вчера го е разбрал по електронната си поща. — Усъри му подаде разпечатката.

О’Конър я погледна набързо и кимна.

— Окей, Чък.

— Пат, случаят е твой. Заеми се.

— Готово, Чък. Господин Банистър, ще ме последвате ли?

— Пат ще поеме случая и ще ми докладва ежедневно — обясни Усъри. — Господин Банистър, ФБР третира отвличанията като углавни престъпления. Вашият случай ще бъде с висок приоритет, докато не го изясним. Десет души, Пат?

— За начало, да. Господине — обърна се той към Банистър, — всички имаме деца. Знаем как се чувствате. Ако има някакъв начин да открием дъщеря ви, ще го направим. А сега ще трябва да ви задам цял куп въпроси, за да започнем.

Банистър последва О’Конър и през следващите три часа разказа всичко, което знаеше за дъщеря си и нейния живот в Ню Йорк, на него и на други агенти. Най-напред им даде една наскорошна нейна снимка, добра, както се оказа. О’Конър я огледа. Щеше да я запази за досието по делото. О’Конър и отделението му не бяха работили по отвличания от няколко години. Това беше престъпление, което ФБР по същество беше успяло да премахне на територията на САЩ — във всеки случай отвличанията заради пари. Днешните отвличания бяха предимно на деца и като се изключеха отвличанията от разделени родители, в повечето случаи ставаше дума за индивиди със сексуални отклонения, които почти винаги убиваха децата. Ако не друго, това поне усилваше гнева сред хората от институцията на ФБР. Случаят Банистър, както вече го бяха нарекли, щеше да получи най-висок приоритет по отношение на човешки ресурси във всеки отдел, към който можеше да има отношение. Висящите дела срещу фамилии от организираната престъпност щяха да бъдат оставени настрана. Това просто беше част от институционалния морал на ФБР.

Четири часа след пристигането на Скип Банистър в офиса в Гари двама агенти от полевия отдел в Ню Йорк, намиращ се в Джейкъб Джавиц Билдинг в долната част на града, почукаха на входа на управителя на занемареното здание за квартири под наем, където беше квартирата на Мери Банистър. Управителят им връчи ключ и им обясни къде се намира апартаментът й. Двамата агенти нахълтаха и се заеха с обиска, търсейки преди всичко бележки, снимки, писма — всичко, което можеше да помогне. След около час се появи и един детектив от нюйоркската полиция, поканен от ФБР за помощ. В града имаше 30 000 полицаи и при отвличане всички те можеха да бъдат повикани за съдействие в разследването и издирването.

— Имате ли снимка? — попита детективът.

— Ето. — Старшият агент му подаде една, изпратена по факс от Грей.

— Знаете ли, преди няколко седмици ми се обади един от Демойн, името на момичето беше… Претлоу, струва ми се. Да, Ан Претлоу, двадесет и пет годишна, секретарка. Живееше на няколко карета оттук. Току-що дошла и изчезнала. Не дошла на работа — просто ей така изчезнала. Приблизително на същата възраст и от същия пол — подчерта детективът. — Някаква връзка, може би?

— Търсихте ли за Джейн Доус? — попита младшият агент. Нямаше нужда да продължава. Моменталното им хрумване беше следното: да не би в Ню Йорк Сити да действа някой сериен убиец? Този род престъпници винаги преследваха жени на възраст между осемнадесет и тридесет години и бяха придирчиви като всички хищници в живата природа.

— Да, но нищо, което да отговаря на описанието на Претлоу или на това момиче, впрочем. — Той им върна снимката. — По този случай ще си почешем главите. Нещо намерихте ли?

— Още не — отвърна старшият агент. — Един дневник, но в него няма нищо полезно. Никакви снимки на мъже. Само дрехи, козметика — обичайните вещи за момиче на тази възраст.