Том Кланси - Дъга Шест

— Не, но все пак ще го разберем. Ще го показват по телевизионните новини, нали? Но тогава наистина ще бъде твърде късно и ако те разберат, последният им съзнателен акт ще бъде да се вдигнат срещу нас. Виж, тази част от програмата наистина ме тревожи.

— Проектният комплекс в Канзас е адски добре защитен, Барб — увери я мъжът. — А този в Бразилия още повече. — Където евентуално щеше да отиде и той. Джунглата винаги го беше очаровала.

— Можеше да бъде и по-добре — каза Барбара Арчър.

— Светът не е лаборатория, докторе, не забравяй.

„Та нима не е тъкмо в това предназначението на проект «Шива», Господи?“ — зачуди се той. Е, още една представа, която трябваше да изостави. Не беше чак толкова циничен, та да намеси Бог в това, което правеха. Природата, може би, което все пак не беше съвсем същото.

— Добро утро, Дмитрий — поздрави той, докато влизаше в кабинета си.

— Добро утро — отвърна бившият разузнавач и стана — европейски обичай, идващ от монархическите времена, привнесъл се по някакъв начин в марксистката държава, отгледала и обучила руснака, който сега живееше в Ню Йорк.

— Какво ми носиш? — попита шефът.

— Нещо твърде интересно — каза Попов. — Доколко е важно, не съм сигурен.

— Окей, да го видим. — Той седна и се извърна на въртящия се стол, за да включи кафе-машината на бюрото си.

Попов отиде до отсрещната стена, приплъзна панела, закриващ електронното оборудване, взе дистанционното и включи големия телевизор и видеокасетофона. После пъхна една касета.

— Това е телерепортажът от Берн — обясни той на работодателя си. Лентата превъртя само тридесет секунди, преди да я спре и извади, след което пъхна друга. — Виена — обяви той и натисна бутона за старт. Нов епизод, продължил не повече от минута. Извади и нея. — Снощи, в парка в Испания. — Този откъс продължи малко повече от минута, преди да го спре.

— Е, и?

— Някакъв коментар?

— Някакви типове, пушат… един и същ, това ли искаш да ми кажеш?

— Точно така. Във всичките три епизода — един и същи мъж, или поне така изглежда.

— Продължавай — подкани го работодателят му.

— Една и съща група за специални операции е реагирала и е приключила и трите инцидента. Това е много интересно.

— Защо?

Попов търпеливо си пое въздух. Този човек можеше да е гений в някои области, но в други си беше дете, изгубено в гората.

— Един и същи екип е реагирал на инциденти в три отделни държави, с три различни национални полицейски сили, и във всичките три случая този специален екип е поел нещата от ръцете на тези три различни национални полицейски агенции и се е справил със ситуацията. С други думи, в момента съществува някакъв специален екип, който се ползва с международно доверие и който е съставен от бойци за специални операции… бих допуснал, че са по-скоро военни, отколкото полицаи… които понастоящем действат в Европа. В медиите изобщо не се споменава за такава група. Следователно тя е „черна“ група, много дълбоко засекретена. Мога да предположа, че е някакъв вид екип на НАТО, но това е субективно предположение. А сега — продължи Попов — имам няколко въпроса.

— Давай — кимна му шефът.

— Ти знаеше ли за този екип? Знаеше ли, че съществува?

— Не. — Шефът се извърна, за да си сипе кафе.

— Можеш ли да разбереш нещо за тях? Свиване на раменете.

— Може би. Защо смяташ, че е важно?

— Това зависи от един друг въпрос… защо ми се плаща, за да подтиквам терористите да вършат разни работи?

— Не е необходимо да знаеш това, Дмитрий.

— Напротив, много е необходимо. Човек не може да планира бойни операции срещу сложен противник, без да има някаква представа за крайната цел. Това просто е невъзможно да стане. Нещо повече, в тези операции са вложени значителни суми. Тук трябва да има някакъв смисъл. И аз трябва да знам какъв е той. — Неизказаната част, която се долови между думите му, беше, че той наистина иска да знае и че все някак смята да го разбере, независимо дали ще му го кажат, или не.

Работодателят знаеше, че собственият му живот в известен смисъл е в ръцете на този бивш руски „призрак“.

Той можеше да отрече всичко, което този човек би казал пред широката общественост, и дори разполагаше с възможности да направи така, че той да изчезне — вариант, който не изглеждаше толкова привлекателен, колкото в някой филмов сценарий, тъй като Попов, от своя страна, можеше да каже на други или да остави писмени свидетелства.

Банковите сметки, от които Попов беше теглил сумите, бяха грижливо препрани, разбира се, но все оставаше по някоя следа, която един умен следовател можеше да успее да проследи в обратна посока, достатъчно близо до него, за да предизвика известни притеснения. Проблемът с електронните банкови трансфери беше в това, че винаги оставаше някаква електронна диря, а банковите записи бяха едновременно и кодирани, и с фиксирани количества, така че някаква връзка можеше да изплува на повърхността. А това можеше да предизвика затруднения. По-лошото беше, че той не само не можеше току-така да си го позволи, но че такъв развой можеше да се окаже сериозно препятствие пред по-голямата операция, която в момента беше в пълен ход на толкова различни места, като Ню Йорк, Канзас и Бразилия. И Австралия, разбира се, в което се съдържаше целият смисъл на неговите занимания.