Том Кланси - Дъга Шест

— Здрасти, Чип.

— Здрасти, Мери. — Той отвърна на усмивката й и я погали по ръката.

— Повиших валиума в закуската й — каза Барбара Арчър в контролната зала, докато настройваше камерата на близък план. — Както и другото. — „Другото“ беше медикамент за притъпяване на половите задръжки.

— Днес изглеждаш много хубава — каза Чип.

— Много си мил. — Отново усмивка.

— Изглежда много унесена.

— Би трябвало — отбеляза хладно Арчър. — Толкова съм й вкарала, че и монахиня ще зареже обета си и ще тръгне за мъж.

— А той?

— О, той… полови хормони не съм му давала. — Доктор Арчър придружи думите си с лек кикот.

В потвърждение на което Чип се наведе и целуна Мери по устните. Двамата бяха сами в дневната.

— Как изглежда кръвната й картина, Барб?

— Гъмжи от антитела и започват да се появяват малки тухлички. Симптомите трябва да се появят след няколко дни.

— Яж, пий и се весели, народе, защото другата седмица ще умреш — отбеляза лекарят.

— Колко жалко — съгласи се доктор Арчър. Лицето й изразяваше толкова чувство, колкото би изпитал човек, когато види мъртво куче в канавката край пътя.

— Хубава фигура има — каза мъжът, когато горната част на пижамата започна да се свлича. — Не съм гледал порно от доста време, Барб. — Видеолентата се въртеше, разбира се. Протоколът на експериментите беше железен. Всичко трябваше да се записва, за да може персоналът да следи цялата изпитателна програма. „Хубави цици“ — помисли си мъжът едновременно с Чип, малко преди той да ги погали на екрана.

— Когато дойде, беше доста срамежлива. Транквилизаторите наистина действат, потискат ги.

Поредното клинично наблюдение. От този момент нататък нещата започнаха да се развиват бързо. Двамата лекари отпиваха от кафето си и наблюдаваха. Транквилизатори или не, основните човешки инстинкти се задвижиха и само след пет минути Чип и Мери започнаха да се чукат лудо, с обичайните звукови ефекти, а след още няколко лежаха един до друг върху мъхестия килим и се целуваха уморено и доволно; ръката му галеше гърдите й, очите му бяха притворени, дишаше дълбоко и равномерно, изтегнат по гръб.

— Е, Барб, ако не друго, имаме поне по едно хубаво развлечение за уикенда за нашите двойки тук — отбеляза мъжът с лукава усмивка. — Колко предполагаш ще мине, докато кръвта му прихване?

— Три-четири дни, докато започне да показва антитела. — Чип не беше минал през „душа“ като Мери.

— Какво става с опитните с ваксините?

— Четирима са с А. Оставили сме трима незаразени обекти за изпитанията с Б.

— Охо? И кои оставяме живи?

— М2, МЗ и Ж9 — отвърна доктор Арчър. — Те, изглежда, имат правилни възгледи. Един дори е член на клуб „Сиера“, представяш ли си? Другите обичат дивата природа и би трябвало да приемат това, което правим.

— Политически критерии при научни изпитания… ама къде отиваме ние? — попита с усмивка мъжът.

— Ами, щом ще живеят, по добре да са хора, които ще могат да го приемат — отбеляза Арчър.

— Така е. — Кимване. — До каква степен сме сигурни с Б?

— Много голяма. Очаквам да се окаже деветдесет и седем процента ефективна, може би малко повече — каза тя сдържано.

— Но не и сто?

— Не, „Шива“ е малко гадничък за толкова — поясни Арчър. — Опитите с животните са малко жестоки, признавам, но резултатите следват компютърния модел почти точно. В това отношение Стив се оказа много добър.

— Берг е много способен — съгласи се докторът. — Но знаеш ли, Барб, това, което правим тук, не е съвсем…

— Знам — каза тя. — Но всички го знаехме, когато дойдохме.

— Така е.

Той кимна покорно, притеснен от вътрешния си глас. Е, неговото семейство щеше да оцелее, а и освен това споделяше неговата любов към планетата и нейните многообразни обитатели. Но… но, тези две същества на телеекрана — те бяха човеци, също като него самия, а той току-що беше надничал в интимните им преживявания като някакъв перверзен тип. О, да, те го бяха направили само защото бяха задръстени с дрога, дадена им чрез храната или под формата на хапчета, но двамата бяха осъдени на смърт и…

— Слушай, я се стегни! — скастри го Арчър, сякаш разчела мислите му. — Те поне получиха малко любов, нали? Това е адски много повече от онова, което ще получи останалата част от света…

— Не съм длъжен да ги гледам. — Да бъде воаьор не влизаше в неговите представи за забавно и той много често си повтаряше, че няма да му се наложи да наблюдава това, на което помагаше да започне.