Том Кланси - Мечката и драконът

„Това“, помисли си Джак, иска „още едно питие.“

Все пак от всичко това трябваше да има и някаква полза. Човек трябваше да си извлича поуки от подобни неща. Какви обаче можеха да са те? Президентът на САЩ се почувства доста объркан. Всичко се бе случило прекалено бързо. Той бе стигнал до ръба на една пропаст, толкова дълбока и ужасяваща, че все още стоеше пред очите му, а подобни неща трудно се преодоляваха. Вече не мислеше за непосредствената си среща със смъртта, но не можеше да забрави милионите, които загинаха. Истината бе, че съзнанието му бе блокирано от всичко това, той не можеше да анализира, да свързва фактите така, че да може да предприеме следващата стъпка. Това, което наистина желаеше, бе да прегърне семейството си, за да се увери, че светът все още е такъв, какъвто самият той би искал да бъде.

Хората очакваха от него да бъде супермен, някакво богоподобно същество, способно да се справи с неща, с които другите не можеха. Може би бе проявил смелост, като остана във Вашингтон, но след това идваше празнотата и той имаше нужда от нещо извън самия него, което да възстанови самочувствието му. Кладенецът, от който черпеше сили, не бе бездънен и този път кофата бе се изтърколила надолу.

Телефонът звънна. Вдигна го Арни.

— Джак? Скот Адлер е.

Райън се пресегна за слушалката.

— Да, Скот, какво има?

— Току-що постъпи обаждане от Бил Килмър, заместник-ръководителя на мисията ни в Пекин. Изглежда, външният министър Шен преди малко се е отбил в посолството. Извинили са се, че са изстреляли ракетата. Казали са, че това е било ужасен инцидент и че се радват, че тя не се е задействала…

— Много мило от тяхна страна — отбеляза Джак.

— Добре, който и да е издал заповедта за пуска, вече е арестуван. Поискали са помощта ни за прекратяване на враждебните действия. Шен е казал, че ще положат всички възможни усилия в тази насока. Заявил е, че са готови да обявят безусловно прекратяване на огъня, да изтеглят силите си на своя територия и да обсъдят репарации за Русия. Те се предават, Джак.

— Така ли? Защо?

— Изглежда, е имало някакво въстание в Пекин. Донесенията са доста откъслечни, но изглежда, че правителството им е паднало. Министър Фан Ган май е временният лидер. Това е всичко, което знам, Джак, но то ми се струва едно добро начало. С твое разрешение и със съгласието на руснаците, мисля, че можем да приемем предложенията им.

— Одобрявам — каза президентът, без да се замисля много.

„По дяволите“, помисли си Райън, „няма какво толкова да се мисли, когато става дума за прекратяването на една война.“

— Сега какво? — попита той на глас.

— Ами мисля да се свържа с руснаците, за да се уверя, че и те ще приемат. Мисля, че ще го сторят. После можем да започнем да договаряме подробностите. На практика ние държим всички козове, Джак. Другата страна няма нито един в ръката си.

— Просто така? Всичко ще свърши просто така? — попита Райън.

— Няма нужда да изглежда като работата на Микеланджело в Сикстинската капела, Джак. Просто трябва да проработи.

— А ще проработи ли?

— Да, Джак, трябва да проработи.

— Добре, свържи се с руснаците — каза Райън, като остави чашата си на масата.

Може би това бе краят на последната война, помисли си Джак.

За генерал Бондаренко това бе едно приятно утро, а денят се очертаваше още по-приятен. Полковник Толкунов влетя в командния център с лист хартия в ръка.

— Току-що свалихме това от китайското радио, не знам военно или цивилно. Те заповядват на войските си да прекратят огъня и да се подготвят за изтегляне от наша територия.

— О? Какво ги кара да мислят, че ще им позволим да сторят това? — попита руският командир.

— Това е някакво начало, другарю генерал. Ако то е придружено с дипломатически разговор с Москва, значи войната скоро ще свърши. Вие спечелихте — добави полковникът.

— Спечелих ли? — попита Генадий Йосифович. Той се протегна. Чувстваше се добре тази сутрин, беше разгледал картите, бе видял разположението на силите и знаеше, че държи по-добрата ръка. Ако това бе краят на войната и той бе спечелил, трябваше да е доволен, нали?

— Много добре. Поискай потвърждение от Москва.

Не беше лесно, разбира се. Частите в съприкосновение продължиха да си разменят изстрели още няколко часа, докато заповедите достигнаха до тях, след което стрелбата бавно утихна и нашественическите формирования започнаха да се изтеглят, а руснаците, изпълнявайки получените заповеди, не ги последваха. До залез слънце стрелбата и убийствата бяха прекратени. Църковни камбани започнаха да бият из цяла Русия.