Том Кланси: Ловът на „Червения октомври“

— Как се чувстваш? — тръгна Райън до носилката към линейката.

— Жив — отговори Уилямс. Лицето му беше бледо и прозрачно. — А ти?

— Това, което чувствам, е здрав бетон под краката си. Да благодарим на бога.

— А това, което той ще почувства, е болнично легло. Радвам се да те видя, Райън — рязко каза лекарят. — Размърдайте се, хора!

Санитарите натовариха носилката в линейка, паркирана до грамадната врата. След минута тя беше вече изчезнала.

— Вие ли сте капитан Райън, сър? — попита сержант от морската пехота, след като го поздрави.

— Да — отвърна на поздрава Райън.

— Очаква ви кола, сър. Бихте ли ме последвали, моля?

— Водете, сержант.

Колата, сив шевролет от гаража на Министерството на ВМС, го откара направо във военновъздушната база на флота в Норфолк. Там Райън се качи на хеликоптер. Беше безкрайно уморен, за да се учуди дори ако го бяха качили на шейна с елени. По време на тридесет и пет минутния полет до военновъздушната база Андрюс Райън седя сам в задното отделение, втренчен в празното пространство. В базата го посрещна друга кола, която го закара направо в Ленгли.

Беше четири часа сутринта, когато Райън влезе в кабинета на Гриър. Там бяха адмиралът, Мур и Ритър. Адмиралът му подаде чаша. Не с кафе, а с бърбън „Уайлд Търки“. Тримата висши офицери стиснаха ръката му един подир друг.

— Сядай, момче! — каза Мур.

— Дяволски добре изпълнено — усмихна се Гриър.

— Благодаря ви — дръпна Райън дълга глътка от чашата. — А сега?

— Сега ще те поразпитаме — отвърна Гриър.

— Не, сър. Сега отлитам у дома.

Очите на Гриър блеснаха, когато от джоба си извади плик и го хвърли в скута на Райън.

— Имаш резервация за 7:05 часа. Първият полет за Лондон. А имаш нужда да се изкъпеш, да смениш дрехите си и да вземеш своята скиорка Барби.

Райън ливна в гърлото си остатъка от уискито. Силният алкохол напълни очите му със сълзи, но той успя да сдържи кашлицата.

— Тази униформа май е видяла доста зор — отбеляза Ритър.

— Както и останалата част от мен. — Райън бръкна в куртката и извади автоматичния пистолет. — Това също влезе в употреба.

— Агентът на ГРУ? Не го ли свалиха заедно с другия екипаж? — попита Мур.

— Вие сте знаели за него? Знаели сте и не сте ми казали нито дума, за бога!

— Успокой се, синко, — каза Мур. — Разминахме се само с половин час. Лош късмет, но ти се справи. Това е от значение.

Райън беше прекалено уморен, за да изкрещи, прекалено уморен, за да направи каквото и да било. Гриър извади магнетофон и жълт бележник, пълен с въпроси.

— Уилямс, английският офицер, е зле — каза Райън два часа по-късно. — Но докторът твърди, че въпреки всичко ще се оправи. Подводницата не може да отиде никъде. Целият нос е смачкан, а и торпедото направи една солидна дупка. Бяха прави за „Тайфун“, адмирале, руснаците са направили това бебче много здраво, да благодарим на бога. Знаете ли, на онази „Алфа“ може да има оцелели…

— Много лошо — каза Мур.

Райън кимна бавно.

— Очаквах го. Не мисля, сър, че ми харесва да се оставят хора да умрат по този начин.

— Нито пък на нас — промърмори съдия Мур, — нито пък на нас. Но ако бяхме спасили някого от нея, х-м, тогава всичко, през което ние…, през което ти си преминал, щеше да е напразно. Щеше ли да го поискаш?

— При всички случаи шансът би бил едно на хиляда — намеси се Гриър.

— Не съм сигурен — каза Райън, довършвайки третата си чаша. Беше очаквал Мур да не се поинтересува дали на „Алфа“ има признаци на живот. Изненадата дойде от Гриър. Да, старият моряк беше загубил моряшката си чест. А какво говореше това за Райън? „Аз просто не зная.“

— Това е война, Джак — обади се Ритър по-меко от обичайното. — Истинска война. Ти се справи добре, момче.

— На война се справяш, ако се завърнеш жив вкъщи — изправи се Райън, — и аз, господа, имам намерение да го направя веднага.

— Нещата ти са в тоалетната — погледна Гриър часовника си. — Имаш време да се избръснеш, ако желаеш.

— А, почти щях да забравя. — Райън бръкна под яката си, извади ключ и го подаде на Гриър. — На вид е невинен, нали? Но с това нещо могат да бъдат убити петдесет милиона души. „Името ми е Озмунд, кралят на кралете! Виж делата ми, всемогъщи, и се отчай!“

Райън тръгна към тоалетната, знаейки, че трябва да е много пиян, за да рецитира Шели.

Гледаха го как излиза. Гриър изключи магнетофона и погледна ключа в ръката си:

— Все още ли искате да го срещнете с президента?