Том Кланси: Ловът на „Червения октомври“

Той развърза връзката и обърна чувала наопаки. Отвътре изпаднаха няколко по-малки торби. Нямаше смисъл да бърза. Месецът едва започваше и предстояха седмици, през които щяха да местят събралите се писма и пакети от единия край на зданието до другия. Всеки работник в Съветския съюз е държавен служител и сред тях съществува поговорката: „Докато началниците се преструват, че ни плащат, ние ще се преструваме, че работим.“

Сортировачът отвори едно малко пощенско чувалче и измъкна приличащ на служебен плик, адресиран до Главното политическо управление на флота в Москва. Чиновникът спря и опипа плика. Вероятно идваше от някоя от подводниците на база в Полярний от другата страна на фиорда. „Какво ли може да гласи писмото?“ — запита се човечецът, разигравайки наум играта, която забавлява всички пощаджии по света. Дали беше съобщение, че всичко е готово за една последна атака срещу империалистическия Запад? Или списък на партийни членове, закъснели с плащането на вноските си, или искане за още тоалетна хартия? Нямаше кой да му отговори. Подводничари! Всички те бяха примадони — дори и селянчетата, отбиващи редовната си военна служба и продължаващи да чоплят калта между пръстите на краката си, се пъчеха наоколо като членове на партийния елит.

Чиновникът беше шестдесет и две годишен. Беше изкарал Великата отечествена война като танкист в гвардейски танков корпус, придаден към Първи украински фронт, командван от Конев. Това, каза си той, беше мъжка работа — да се втурнеш в акция, качен на огромен боен танк, и да преследваш криещите се в дупките си германски пехотинци. Когато нещо трябваше да се направи против тези плужеци, то се правеше. А сега какво беше станало със съветските бойци? Живееха си на борда на луксозни лайнери, хапваха си добре и се изпъваха в топли легла. Единственото топло легло, което той беше познавал, бе върху ауспуха на дизеловия двигател на танка и трябваше да се бори за него. Светът беше полудял оттогава. Сега моряците се държаха като царски синчета, пишеха тонове писма наляво и надясно и наричаха това работа. Тези разглезени момченца не знаеха какво е тегло. А привилегиите им? Всяка дума, която пишеха върху хартия, имаше предимство. Повечето от тях бяха сълзливи писъмца до възлюбените им, а той трябваше да ги сортира тук цяла събота, за да могат съселянките им да ги получат, макар че вероятно нямаше да могат да получат отговор по-рано от две седмици. Да, нещата не бяха както в добрите стари времена.

Сортировачът подхвърли плика с небрежен замах на китката към пощенската торба за Москва в срещуположния край на работната му маса. Не улучи и писмото падна на бетонния под. Щеше да попадне във влака с един ден по-късно, но сортировачът не го беше грижа. Същата вечер щеше да има хокеен мач — най-големият мач за началото на сезона, „Централна Армия“ срещу „Криле“.

„Най-големият известен успех на Холси беше и най-голямата му грешка. Доказвайки себе си като народен герой с легендарна агресивност, адмиралът щеше да заслепи следващите поколения с внушителните си интелектуални способности и остър комарджийски инстинкт за…“ Джак Райън се намръщи на компютъра си. Звучеше прекалено силно като докторска дисертация, а той вече имаше една. Понечи да изтрие целия пасаж от паметта на диска, но се отказа. Трябваше да следва тази линия на мислене в увода си. Колкото и фалшив да беше, той щеше да служи като изходна точка за това, което искаше да каже. Защо уводите трябваше винаги да бъдат най-трудната част на една историческа книга? От три години работеше върху „Сражаващият се моряк“ — една поръчана му биография на флотски адмирал Уилям Холси. Тя се съдържаше почти цялата в половин дузина дискети, поставени до неговия компютър „Епъл“.

— Тате? — дъщеричката на Райън се беше втренчила в него.

— А, как е моята малка Сали днес?

— Чудесно.

Райън я вдигна и постави в скута си, като плъзна внимателно стола си по-далеч от клавиатурата. Сали беше напълно отдадена на игрите и учебните програми и понякога си въобразяваше, че може да се справи и с „уърдстар“. Веднъж това бе довело до загубата на двадесет хиляди думи от електронно запаметения ръкопис. И до напляскване.

Детето облегна глава на рамото на баща си.

— Не изглеждаш добре. Какво тревожи моето малко момиченце?

— Ами, тате, почти е Коледа, знаеш, и… не съм сигурна дали Дядо Коледа знае къде сме. Миналата година не бяхме тук.