Том Кланси: Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)

Кризата на последвалите 444 дни предизвика Съединените щати както никога преди и се оказа невероятно болезнен урок по ефективен отговор на терористични инциденти. Нацията бе изправена пред рискове, колебания, противоречия, правни въпроси, намеса на други държави и проблеми на суверенитета; лесни решения не съществуваха. Фактически бяхме свидетели на обявяване на война, но тази „война“ бе от такъв характер, че правеше използването на тежки оръжия или непрактично, или прекалено жестоко за цивилното население. Освен това съществуваше проблемът със заложниците. Искахме да предприемем нещо, което да обърне ситуацията в наша полза.

Но какво?

По отношение на снайперисти и друг оперативен персонал специалната част бе вероятно най-кадърната по рода си в целия свят, но все още не притежаваше необходимата подходяща инфраструктура — нямаше организация на командването, щаб и бойни подразделения за подкрепа. Сложната ситуация ставаше още по-обезсърчаваща поради факта, че в Иран не съществуваше разузнавателната инфраструктура, необходима за поддръжка на спасителни операции.

Президентът Джими Картър — изправен пред труден избор — реши, че трябва да се направи опит с операция за спасяване на петдесет и тримата заложници. Специални армейски части трябваше да бъдат ядрото на спасителната операция в Иран.

Израелското нападение в Ентебе предлагаше очевидния модел. Брилянтно планирана, ръководена и осъществена операция… но този модел бе само частично приложим. Трудностите при едно нападение в Техеран бяха несравнимо по-големи. Операцията в Ентебе бе осъществена срещу летище. Там нападателите успяха да се приземят бързо и да предприемат действия срещу терористите почти преди да бъдат забелязани. А Техеран беше голям столичен град с многомилионно население, разположен на стотици километри навътре в обширна и враждебна страна. Незабелязаното проникване в Техеран и вътре в посолството с достатъчно сили, за да се свърши работа, поставяше много въпросителни.

Генерал-майор Джеймс Вог беше избран за шеф на спасителната операция. Той разполагаше със способна част от специалните войски, но с това възможностите му се изчерпваха. Трябваше да започне буквално от нулата, за да създаде ефективен щаб за командно управление, контрол и разузнавателна поддръжка — да избере и обучи компетентен персонал, да разработи план, да избере части за подкрепа и да обучи целия личен състав за мисията.

Ако специалните части успееха да се доберат до американското посолство в Техеран, те определено щяха да бъдат способни да осъществят спасителната операция, но предизвикателството се състоеше именно в проникването и изтеглянето им оттам. Това означаваше създаването на етапни бази в държави, готови да подкрепят американските усилия, и на поддържаща инфраструктура вътре в самия Иран. Това изискваше, първо, летище за прехвърляне на спасителната част от самолет С–130 на хеликоптери, които след това щяха да превозят частта до място за кацане близо до Техеран и обратно; и, второ, чакащи камиони близо до мястото за кацане.

Бяха необходими и самолети С–130 с екипажи, способни да извършват „слепи полети“ до определени места в пустинята през нощта, и надеждна хеликоптерна част, която да превози спасителния екип от мястото за прехвърляне до Техеран и обратно.

В никоя от службите не съществуваха части, способни да осъществят тази мисия. Джим Вог трябваше да ги създаде, екипира и обучи.

Предизвикателството да се изработят за толкова кратко време умения на индивидуално и екипно ниво, необходими за изпълнение на задачата, беше невероятно — например никога преди не бе извършван полет с очила за нощно виждане — и Джим Вог беше подходящият човек за мисията, но подразделенията, екипировката и наличните екипажи бяха в най-добрия случай само отчасти способни да се справят с нея.

Още по-трудно бе установяването на разузнавателен и опорен механизъм вътре в Иран. Вог го постигна отчасти с помощ от ЦРУ, но предимно чрез използване на собствените си средства, изпращайки свой персонал в Иран за подготовка на мисията. Планът му се състоеше в установяване на разузнавателна инфраструктура за поддръжка в Техеран, която трябваше да удостовери, че заложниците са държани в консулството — сграда с деветдесет стаи на територията на посолството, — и да осигури чакащи камиони близо до площадката за кацане на хеликоптерите за транспортиране на командосите, а по-късно и на заложниците, от площадката за кацане до посолството и обратно. Тази мисия бе осъществена от майор Дик Медоус, трима войници от специалните части и двама агенти, осигурени от ЦРУ.