Том Кланси: Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)

Щом стигна до щаба, той отиде незабавно в Центъра за обединени операции (ЦОО), високотехнологична военна централа, окомплектована с компютри и надеждна връзка с всички единици на ОВССО, Пентагона и главните командни пунктове по света. Там щеше да прегледа най-новата разузнавателна информация и да научи от първа ръка всичко, което се знаеше за инцидента в Средиземно море. Основният му персонал вече се бе събрал в очакване на неговите инструкции.

Обединените военни сили за специални операции поддържаха собствен разузнавателен център двайсет и четири часа в денонощието, където работеха с „служители за наблюдение“ — военни офицери и цивилни, експерти анализатори в улавянето на признаци за предстояща криза по разузнавателни данни и бази данни за всички известни терористични организации. Терминали свързваха командването с всички главни новинарски мрежи, включително с Ройтерс и Би Би Си — първият признак за зараждащ се инцидент често се появяваше под формата на новина. ОВССО разполагаха и със собствени хора във всички разузнавателни управления на Съединените щати — те винаги търсеха признаци за терористична дейност, както и вече съществуваща информация, която не бе се сторила важна за анализаторите в тези управления.

В повечето случаи щабовете научаваха рано за терористични инциденти и обикновено разполагаха с най-пълната информация за тях.

Стайнър знаеше, че цялата налична разузнавателна информация вече е изпратена от щаба до частите, които щяха да участват. Това означаваше и че всички негови войски вече са започнали подготовка на силите си за разполагане, очаквайки същевременно по-нататъшни указания от него. Те винаги използваха максимално времето, с което разполагаха. В този занаят времето представляваше най-скъпоценният актив.

Преди Стайнър да поеме командването, предишните му обиколки из Близкия изток го научиха на много неща за терористите и техния начин на действие. Например докато ръководеше обучението при модернизацията на Националната гвардия на Саудитска Арабия от 1975 до 1977 г., той имаше шанса да прецени Ясер Арафат и неговите главни помощници. Заедно с други изтъкнати личности от региона палестинците бяха поканени на вечеря от крал Халид и принц Абдула, командирът на Националната гвардия, по случай дипломирането на един подофицерски клас.

Несъмнено лейтенантите на Арафат бяха впечатляващи. Повечето от тях имаха магистърски и докторски дипломи от американски университети. Всички бяха добре облечени, много схватливи, учтиви и запознати със световните дела. Арафат очевидно бе лидерът — несъмнено интелигентен и забележителен мъж, — но лейтенантите, които вършеха истинската работа, поразиха Стайнър като наистина ужасяващи. През последвалите години това впечатление се оказа съвсем точно.

По-късно, през 1983 г., изпратиха Стайнър в Ливан. Там той преживя непосредствено терористични действия и техните последици — беше убит един посланик на Съединените щати; по време на назначението му от бомбени взривове загинаха повече от шейсет души в американското посолство, а по-късно и повече от двеста американски морски пехотинци.

В онези дни Бейрут не само представляваше военен лагер с много враждебни фракции, но и място, където можеше да избухне сражение навсякъде и по всяко време. Никой не беше в безопасност и смъртта бе вечно присъстващ риск — от снайперисти, престрелки между фракциите, засади и безразборен обстрел с тежка артилерия и ракети. Понякога се изстрелваха хиляди снаряди, което превръщаше за половин час цели райони от града в развалини.

Това назначение не беше лесно. Но за Стайнър то се оказа полезно. Даде му шанса да научи уроци, които не можеше да получи никъде другаде:

1. Научаваш се как да оцеляваш. В противен случай не оцеляваш.

2. Научаваш се на кого да вярваш в ситуация на живот и смърт — и на кого не можеш да вярваш поради принадлежността му към неговата фракция или религиозна мотивация.

3. Научаваш се да мислиш като терорист.

Традиционната функция на войните е да променят съществуващото положение на нещата. В началото на 70-те години се появи нова форма на воюване или може би нов начин за практикуване на една много стара форма на воюване — подкрепян от държавата тероризъм. Страните, които не бяха могъщи във военно отношение, се научиха да използват терористични тактики за постигане на цели и отстъпки, които никога не биха спечелили с дипломатически или военни средства.