Джон Гришам - Адвокат на улицата

Беше със съдийска тога и това ми се стори странно. В края на краищата не водеше официално съдебно заседание, а само предварителни разговори за споразумение.

Съдията нагласи микрофона и каза:

— Мистър Бърдик, ако обичате, заключете вратата.

Мистър Бърдик беше униформеният съдебен пристав, който пазеше вратата отвътре. Скамейките пустееха. Щяхме да преговаряме в камерен състав.

Секретарката бе готова да записва всяка дума.

— Разбрах от сътрудничката си, че присъстват всички заинтересовани страни и адвокати — каза той и ме изгледа сурово, като че бях поредният изнасилвач. — Провеждаме това заседание, с цел да приключим делото. След многото вчерашни беседи с адвокатите ми стана ясно, че един такъв разговор в настоящия момент може да има положителен ефект. Никога не съм насрочвал помирително заседание толкова бързо след подаването на иска, но тъй като всички се съгласиха, надявам се да е за добро. В момента най-важно е да съхраним пълна тайна. Нищо казано днес не бива да става достояние на пресата при каквито и да било обстоятелства. Разбрахме ли се?

Той погледна най-напред Мордекай, после мен. Откъм масата на защитата всички опънаха шии към нас. Много исках да стана и да им напомня, че те се раздрънкаха първи. Нямаше спор кой нанесе най-тежките удари, но се знаеше и кой е започнал боя.

После сътрудничката ни раздаде кратко споразумение за опазване на тайната с празно местенце за името. Подписах се и й го върнах.

В критичен момент един адвокат просто не може да хвърли едно око върху документ и да вземе бързо решение.

— Смущава ли ви нещо? — обърна се Де Орио към отряда на „Дрейк и Суини“.

Бяха се струпали над документа и търсеха слаби места. Просто не можеха другояче.

Подписаха и сътрудничката прибра споразумението.

— Ще работим по дневния ред — каза съдията. — Първа точка, кратък обзор на фактите и обвинението. Мистър Грийн, вие подадохте иска, тъй че имате думата. Разполагате с пет минути.

Мордекай се изправи съвсем спокойно, без записки и с ръце в джобовете. За две минути изложи иска пределно ясно и седна. Де Орио бе доволен от деловия му тон.

Артър взе думата от името на ответниците. Не оспори основните факти по делото, но се захвана с въпроса за отговорността. Според него излизаше, че най-големият виновник е снежната „фъртуна“, която „се развилняла“ в града и съсипала живота на всички.

Заяде се и с действията на Лонта Бъртън.

— Имало е къде да отиде — заяви Артър. — Били са отворени редица приюти за спешни случаи. Предната нощ тя е отседнала в подземието на една църква заедно с множество други бездомници. Защо е напуснала? Не знам, но никой не я е принудил, или поне засега нямаме подобни сведения.

Баба й има жилище в североизточните квартали. Не носили майката поне част от вината? Не е ли трябвало да стори нещо повече, за да опази невръстните си деца?

Това бе единственият му шанс да прехвърли вината върху мъртвата майка. След около година в ложата нямаше да съм аз, а дванайсет безпристрастни съдници и нито Артър, нито който и да било здравомислещ адвокат не би дръзнал да намекне, че Лонта носи каквато и да било вина за гибелта на собствените си деца.

— Ще обясните ли защо изобщо е била на улицата? — рязко запита Де Орио и аз едва не се усмихнах.

Артър дори не трепна.

— Ваша светлост, в рамките на това заседание сме готови да допуснем, че е имало неправомерно изхвърляне от жилище.

— Благодаря.

— Моля. Но искаме да изтъкнем, че част от отговорността носи и майката.

— Каква част?

— Поне петдесет на сто.

— Прекалявате.

— Не мислим така, ваша светлост. Може и да сме я изгонили на улицата, но тя е била там цяла седмица, преди да се случи непоправимото.

— Мистър Грийн?

Мордекай стана и поклати глава, сякаш Артър бе зелен първокурсник, който не знае елементарни основи на правото.

— Тия хора нямат възможност веднага да си осигурят подслон, мистър Джейкъбс. Затова се наричат бездомници. Сам признахте, че сте ги изхвърлили на улицата, където и са загинали. С удоволствие бих изложил това пред съдебните заседатели.

Раменете на Артър провиснаха. Рафтър, Маламъд и Бари слушаха всяка дума и по лицата им се изписа ужас при мисълта как Мордекай Грийн вилнее пред дванайсет свои събратя в заседателската ложа.

— Въпросът за отговорността е ясен, мистър Джейкъбс — каза Де Орио. — Ако искате, можете да обясните на заседателите, че майката е проявила небрежност, но не ви съветвам.