Джон Гришам - Ударът

Клиентът на Букър полага отчаяни усилия да се успокои, но сълзите продължават да капят по бузите му и Букър почва да губи самообладание. Уверява стареца, че той, Букър Кейн, ще провери как стоят нещата и лично ще уреди всичко. Междувременно климатичната инсталация заработва с трясък и донякъде заглушава бръщолевенето. Чашите и чиниите са изчезнали от масите, където сега се развихрят всевъзможни игри — китайски шах, вист, бридж и монопол. Слава богу, повечето не се нуждаят от правен съвет, дошли са само заради обяда и общуването.

— Защо искате да ги отрежете? — питам аз.

Тя пуска ръката ми и разтрива очи.

— Е, това е личен въпрос и не ми се навлиза в подробности.

— Разбрано. Кой ще получи парите? — питам аз и изведнъж се опиянявам от току-що получената власт да изпиша вълшебните думички, които превръщат обикновените хора в милионери. Усмивката ми е толкова широка и фалшива, че се боя да не я засегна.

— Още не знам — замислено казва тя и се оглежда наоколо, сякаш всичко е на игра. — Просто се чудя на кого да ги дам.

Няма ли някое милионче и за мен? От бензиностанцията на Тексако всеки момент може да ме осъдят за сто долара. Отдавна прекратихме преговорите и работата стигна до адвокат. Хазяинът се кани да ме изхвърли от квартирата, защото два месеца не съм плащал наем. А аз си бъбря тук с най-богатата личност, която някога съм срещал и която едва ли ще живее още дълго, затова разсъждава чаровно кому колко да отпусне.

Мис Бърди ми подава листче с четири имена, напечатани в спретната колонка едно под друго.

— Това са внуците, за които искам да се погрижа. Те още ме обичат. — Тя прикрива устата си с шепа и се привежда към ухото ми. — Дай им по един милион.

Драскам в бележника с трепереща ръка. Бам! Ето че за нула време сътворих четирима милионери.

— Ами останалите? — дрезгаво шепна аз.

Тя се дръпва, гордо изправя глава и заявява:

— Нито цент. Те не ми се обаждат, не пращат подаръци и картички. Отрежи ги.

Ако си имах баба с двайсет милиона долара, щях да й пращам цветя всяка седмица, картички през ден, шоколад, когато вали, и шампанско, когато е слънчево. Щях да й звъня всяка заран и по два пъти вечер. В неделя щях да я водя на църква и да й държа ръката до края на службата, а след солидния обяд щяхме да търчим по търгове, театри, изложби и изобщо накъдето й скимне. Как само щях да й треперя на скъпоценната ми бабка!

Вече се канех да сторя същото и за мис Бърди.

— Добре — деловито отвръщам аз, като че не ми е за пръв път. — А за децата ви нищо, така ли?

— Точно това казах. Абсолютно нищо.

— Мога ли да попитам с какво са ви засегнали?

Мис Бърди въздъхва дълбоко, сякаш е крайно разочарована от мен, и вдига поглед към тавана, за да подчертае колко неприятна тема засягам, ала накрая все пак се опира на лакти и прошепва:

— Добре де. По-големият, Рандолф, вече наближава шейсетте и наскоро си взе за трета жена една дребна уличница, дето само знае пари да крънка. Каквото и да му завещая, пак ще попадне у нея, тъй че по-добре да го дам на теб, Руди, отколкото на сина си. Или на професор Слут, на когото и да било, само не и на Рандолф. Нали ме разбираш?

Сърцето ми замира. Още с първия клиент съм на косъм от големия удар. Майната им на „Броднакс и Спиър“ и всевъзможните консултации.

— Не можете да ми дадете тези нари, мис Бърди — отвръщам аз и се усмихвам с безпределна нежност.

Очите ми, устните, гърлото, може би дори и носът, я умоляват да каже: „Хайде де! Парите са си мои и ще ги оставя на когото си искам, а щом съм рекла да ги вземеш, Руди, хич не се опъвай! Твои са!“

Вместо това тя изрича:

— Всичко друго е за отец Кенет Чандлър. Сещаш ли се? Напоследък непрекъснато го показват по телевизията от Далас. С нашите дарения върши великолепни неща по цял свят — изгражда жилища, храни бедните дечица, разпространява Светото писание. Искам той да ги получи.

— Значи телевизионен евангелист?

— О, много повече от евангелист. Той е учител, общественик, съветник, обядва с държавни глави, ще знаеш, а пък е едно такова симпатично бръмбарче. Косата му цялата къдрава, прошарена още отсега, но и през ум не му минава да я боядиса. Сам разбираш…

— Да, естествено. Но…

— Миналата вечер ми се обади. Представяш ли си? Гласът му и по телевизията е мек като коприна, но по телефона става направо изкусителен. Нали ме разбираш?

— Да, струва ми се. Защо ви се обади?

— Ами, миналия месец заедно с дарението за март му изпратих и кратка бележка, че след като децата са ме изоставили и прочие, мисля да си преработя завещанието и да оставя малко пари за неговите благочестиви дела. Не минаха три дни и той сам ми се обади — досущ като по телевизията, толкова мил и развълнуван. Искаше да узнае колко бих могла да отделя за него и благочестивите му дела. Споменах една кръгла сума и оттогава звъни редовно. Казва, че само да поискам, веднага ще пристигне с личния си самолет.