Джон Гришам: Ударът

Слут стои до стената зад нас. Мис Бърди е стигнала до точката „Съобщения, новини относно болните и скръбни вести“. Крещи колкото й глас държи в микрофона на озвучителната система, която работи учудващо добре. По ъглите на залата са закачени четири грамадни високоговорителя и нейният пронизителен глас връхлита с гръм и трясък от всички посоки. Слуховите апарати биват свалени. В момента никой не дреме. За днес скръбните вести са три и когато мис Бърди приключва, забелязвам тук-там по някоя сълза в очите на публиката. Моля те, господи, не позволявай това да ми се случи. Дай ми още петдесет години работа и веселба, а после мигновена смърт, докато спя.

Край стената отляво пианистката подава признаци на живот и тръсва наръч нотни листове върху дървената решетка пред себе си. Изглежда, че мис Бърди се смята за опитен политически коментатор и тъкмо започва да сипе проклятия срещу очакваното повишение на данък оборота, когато върху клавишите пада първият удар. Мелодията май е „Прекрасна Америка“. С неповторима наслада пианистката се втурва в дрънчащата стихия на встъпителните ноти, а дъртаците грабват молитвениците си и чакат първия стих. Мис Бърди не пропуска нито такт. Вече е в ролята на диригент. Вдига ръце, пляска с длани, за да привлече вниманието, и още с началните звуци на първия куплет почва да ръкомаха във всички посоки. Ония, които могат, бавно се изправят на крака.

След втория стих силата на задружния вой рязко спада. Думите не са чак толкова познати, а тъй като повечето от тия клети души не виждат по-далеч от носа си, молитвениците се оказват безполезни. Боско изведнъж затваря уста, но продължава гръмко да мучи срещу тавана.

Пианото рязко замлъква, защото нотните листове най-неочаквано напускат решетката и се разпиляват по пода. Край на песента. Всички зяпат пианистката, а тя, бог да я поживи, опипва слепешком около краката си, където се е струпала цялата музика.

— Благодаря! — крясва мис Бърди в микрофона и старците моментално рухват върху столовете. — Благодаря. Музиката е прекрасно нещо. Да благодарим на бога за тази чудесна музика.

— Амин! — гръмогласно отвръща Боско.

— Амин! — кимва от задния ред още някаква развалина.

— Благодаря — повтаря мис Бърди. После извръща глава и се усмихва към мен и Букър. Подпрени на лакти, двамата се привеждаме напред и отново поглеждаме тълпата. — А сега — театрално обявява тя — според днешната програма имаме удоволствието отново да се срещнем с професор Слут и неколцина от неговите умни и красиви студенти. — Тя протяга към нас сбръчкани длани и с широка усмивка показва сиво-жълтеникавите си зъби на Слут, който тихичко е пристъпил до нея. — Красиви са, нали? — пита мис Бърди, продължавайки да ръкомаха насреща ни, после пак се обръща към микрофона. — Както знаете, професор Слут преподава право в Мемфиския университет, сигурно помните, че и най-малкият ми син учеше там, не завърши обаче, а професор Слут ни посещава всяка година със своите студенти, за да изслушат вашите правни проблеми и да ви дадат съвети, които са винаги добри и винаги безплатни, бих добавила. — Тя се обръща и удостоява Слут с поредната сияйна усмивка. — Професор Слут, позволете от името на цялата ни група да ви кажа отново добре дошъл в „Кипарисовите градини“. Благодарим ви, че взимате тъй присърце проблемите на гражданите от златната възраст. Благодарим. Обичаме ви.

Тя се отдръпва от катедрата и усърдно заръкоплясква, кимайки с всички сили на другите да последват нейния пример, но никой, дори и Боско, не си помръдва пръста.

— Нашият човек е гвоздеят на сезона — пошушва Букър.

— Е, поне някъде да го обичат — отвръщам аз също тъй тихо.

Старците седят вече от десет минути. Минава пладне и забелязвам тук-там натежали клепачи. Докато Слут привърши, вече ще хъркат.

Професорът пристъпва към катедрата, нагласява микрофона, прокашля се и изчаква мис Бърди да заеме мястото си на първия ред. Докато сяда, старата дама гневно прошепва на съседа си: „Трябваше да ръкопляскаш!“ Той не я чува.

— Благодаря, мис Бърди — скърца Слут като вехта врата. — Винаги ми е било приятно да дойда при вас в „Кипарисовите градини“.

Гласът му звучи искрено и аз изобщо не се съмнявам, че в момента за професор Хауърд Л. Слут наистина е чест да стои в тая потискаща сграда пред жалкото старческо сборище заедно с последните четирима студенти, които още не са избягали от групата. Това е смисълът на живота му.