Джон Гришам - Ударът

След няколко пресечки се озовавам пред Стерик Билдинг, най-старата от високите сгради на Мемфис, приютила днес стотици адвокати. Разменям любезности с няколко секретарки и раздавам автобиографии наляво и надясно. Направо съм поразен колко адвокатски кантори държат в приемните си навъсен, дори груб персонал. Често започват да ме гледат като просяк още далеч преди да стане дума за работа. Две от секретарките просто грабнаха писмата и ги натъпкаха в най-долното чекмедже. Изкушава ме мисълта да се представя за потенциален клиент, опечален съпруг на млада жена, премазана от грамаден камион с още по-грамадни застраховки. И пиян шофьор зад волана. Може би камион на Ексън. Голям майтап ще е да погледам как тия докачливи кучки рипват ухилени до ушите и се втурват да ми носят кафе.

Усмихнат, макар че ми се иска да крещя, аз обикалям от кантора на кантора и повтарям едни и същи приказки на едни и същи жени. „Да, името ми е Руди Бейлър и уча трета година право в Мемфиския университет. Бих искал да поговоря с мистър еди-кой си за работа.“

„За какво?“ — често се изумяват те. А аз продължавам да се усмихвам, да раздавам автобиографии и да моля за разговор с мистър Тежкар. Мистър Тежкар вечно е твърде зает, тъй че ме отпращат с мъглявото обещание да се обадят някой ден.

Мемфиският квартал Грейнджър е на север от центъра. Редиците тухлени къщички, натъпкани плътно една до друга покрай сенчестите улици, доказват безспорно, че това предградие е рожба на строителния бум след края на Втората световна война. Хората са имали добре платена работа в близките фабрики. Засаждали са трева и дръвчета пред къщите, изграждали са отзад живописни дворчета. След време предприемачите отминали на изток да строят още по-хубави къщи, а Грейнджър бавно се превърнал в квартал за пенсионери и бедни семейства.

Домът на Дот и Бъди Блек не се различава от хиляди други. Разположен е сред двор с размери не повече от двайсет и пет на трийсет метра. По някаква случайност липсва само задължителният клонест бряст. В едноместния гараж забелязвам стар шевролет. Тревата е окосена наскоро, храстите са грижливо подкастрени.

Съседът отляво се е заел да сглобява скоростен автомобил и дворът му е осеян чак до тротоара с части и колела. Съседът отдясно се е оградил с висока телена мрежа, покрай която са избуяли бурени. Отвътре патрулират два добермана.

Паркирам на алеята зад шевролета и доберманите ми се озъбват отблизо.

Следобедът е в разгара си и температурата наближава към трийсет и два градуса. Прозорците и вратите са отворени. Надничам през мрежата на предната врата и лекичко почуквам.

Не ми е приятно да бъда тук, защото нямам желание да се срещам с Дони Рей Блек. Подозирам, че е точно толкова измършавял и болен, колкото разказва майка му, а аз имам слаб стомах.

Дот пристъпва към вратата с ментолова цигара в ръка и подозрително ме оглежда през мрежата.

— Аз съм, мисис Блек. Руди Бейлър. Срещнахме се миналата седмица в „Кипарисовите градини“.

Изглежда, че в Грейнджър търговските пътници са голяма напаст, защото тя продължава да ме гледа с непроницаема физиономия. Прави още крачка напред и налапва цигарата.

— Не ме ли помните? Аз поех вашия случай с „Грейт Бенефит“.

— Аз пък помислих, че си от ония от сектата „Свидетелите на Йехова“.

— Не съм от тях, мисис Блек.

— Викай ми Дот. Мисля, че ти го казах.

— Добре, Дот.

— Тия проклетници ще ни побъркат. Те и мормоните. Миналата събота докараха бойскаутите още по тъмно да ни продават понички. Какво искаш?

— Ако имаш малко свободно време, бих искал да поговорим за вашия случай.

— Какво му е на случая?

— Бих искал да обсъдим някои подробности.

— Че не го ли направихме вече?

— Трябва да поговорим още малко.

Тя изстрелва през мрежата облак дим и бавно отваря вратата. Влизам в мъничък хол и тръгвам подир нея към кухнята. Къщата е влажна и лепкава, навсякъде се носи застоял дъх на тютюн.

— Нещо за пиене? — пита тя.

— Не, благодаря.

Сядам до масата. Дот щедро си сипва диетична кола с лед и обляга гръб на кухненския плот. Бъди не се мярка никакъв. Дони Рей сигурно лежи в спалнята.

— Къде е Бъди? — питам аз, сякаш сме стари приятели и ужасно ми липсва.

Тя кимва през прозореца към задния двор.

— Виждаш ли я оная бричка?

В единия буренясал ъгъл, под клоните на стар клен и близо до разнебитена барака, забелязвам вехт форд. Бял, с две врати — и двете отворени. Върху предния капак се излежава котка.