Джон Гришам - Ударът

— В брой, а? — подхвърля деловодителката и се заема да пише разписка.

— Нямам банкова сметка — провиквам се аз, та и глухите наоколо да чуят края на историята.

Разменяме си свирепи погледи. Тя отново се навежда над бюрото и след минута ми подава квитанцията заедно с копие от молбата. Записвам си датата, часа и мястото на първото дело.

Почти успявам да се добера до вратата, преди да ме спрат. Набит младеж с потно лице и черна брада лекичко ме докосва по рамото.

— Извинявайте, сър.

Спирам и го оглеждам. Той пъхва в ръката ми визитна картичка.

— Роби Молк, адвокат. Без да искам, чух за какво говорехте. Рекох си, че може да ви потрябва помощ.

Поглеждам картичката, после пъпчивото му лице. Чувал съм за Молк. Виждал съм обявите му из вестниците. Срещу сто и петдесет долара обещава уреждане на всичко, свързано с раздел седми, а тук кръжи като лешояд около деловодството и дебне за някой разорен глупак, от който все още могат да се изкопчат парички.

Прибирам картичката и любезно отвръщам:

— Не, благодаря. Сам ще се справя.

— Има много начини да се прецакате — бързо изрича той фразата, която сигурно е повтарял хиляди пъти. — Седми раздел е коварна работа. А на мен ми минават през главата по хиляда фалита годишно. Само двеста долара, и веднага поемам топката. Имам кантора и опитен персонал.

Значи сега са двеста долара. Сигурно, ако човек отиде да го потърси, ще му лепне още петдесет. В момента би било много лесно да му натрия носа, но нещо ми подсказва, че с тип като Молк е по-добре да не се заяждам.

— Не, благодаря — повтарям аз и се промушвам покрай него.

Слизането е бавно и мъчително. Асансьорът е претъпкан с адвокати — всичките зле облечени, с ожулени куфарчета и протрити обувки. Те продължават да бъбрят за конфискации и застраховки. Противен адвокатски език. Ужасно надути спорове. Тия хора май не знаят да приказват за друго.

Само миг преди да спрем на партера, изведнъж се осъзнавам. Нямам представа какво ще правя догодина, но е не само възможно, а и твърде вероятно да пътувам с този асансьор и да водя със същите хора същите банални спорове. Сигурно ще съм точно като тях — беден независим адвокат, който се опитва да изстиска пари от безпаричните и обикаля по съдилищата в търсене на клиенти.

Страховитата мисъл ме зашеметява. В асансьора е горещо и задушно. Имам чувството, че ще повърна. Кабината спира, адвокатите се устремяват към фоайето и тръгват в различни посоки, без да прекъсват разговорите и пазарлъците.

От свежия въздух главата ми се избистря и аз бавно тръгвам по алея Мид-Америка — пешеходна зона с трамвайче, в което обикновено се возят само алкохолиците. Някога я наричаха Главната улица и все още е населена от огромен брой адвокати. Съдилищата са само на няколко пресечки оттук. Вървя покрай високите сгради в центъра и си представям какво става горе в безбройните адвокатски фирми: сътрудниците се борят, работят по осемнайсет часа в денонощието, защото съседът работи по двайсет; младшите съдружници обсъждат помежду си стратегията на фирмата; старшите съдружници мъдруват в разкошните кабинети, а отвън тълпи млади адвокатчета трепетно чакат техните заповеди.

Честно казано, точно това исках, когато постъпих във факултета. Исках да усетя ореола на властта и могъществото, който обгръща работата сред умни и извънредно целенасочени хора, поставени в условията на стрес, напрежение и пределно кратки срокове. Фирмата, където стажувах миналото лято, беше малка, само с дванайсет адвокати, но имаше множество секретарки, помощници, деловодители и понякога суматохата ми се струваше адски забавна. Аз бях само частица от екипа и копнеех един ден да стана капитан.

Купувам си сладолед от уличен продавач и сядам на една пейка на Корт Скуеър. Гълъбите ме гледат. Над главата ми се извисява Фърст Федерал Билдинг, най-високата сграда в Мемфис и седалище на „Тинли Бринт“. Готов съм човек да убия, само и само да работя там. Лесно ни е да ругаем „Брилянтин“. Правим го, защото не сме достойни за тях. Мразим ги, защото не искат дори да ни погледнат, камо ли да си направят труда да ни изслушат.

Навярно във всеки град, във всяка дейност има такива като „Брилянтин“. Не успях да стана един от тях, затова ще ги мразя до края на живота си.

И след като вече стана дума, тъй и тъй съм в центъра на града, защо пък да не посветя няколко часа на чукане по вратите? Имам дълъг списък на адвокати, работещи самостоятелно или в комбина с още един-двама партньори. При навлизане в една тъй пренаселена област комай единственият окуражаващ факт е изобилието от врати, на които да чукам. Има надежда, повтарям си аз, има надежда в един прекрасен миг да намеря кантора, неоткрита от никой друг и там да засека изнемощял адвокат, който отчаяно се нуждае от новобранец, комуто да прехвърли цялата черна работа. Или адвокатка. Все ми е едно.