Джон Гришам - Ударът

Разстилам документите върху една свободна маса между рафтовете и препрочитам онова гадно писмо. То е потресаващо злобно, явно написано от човек, който твърдо вярва, че Дот и Бъди никога няма да го покажат на адвокат. Чета го още веднъж и усещам как скръбта постепенно отслабва — все още идва на пристъпи, но аз започвам да свиквам.

Тя също е третокурсничка — Сара Планкмор, единственото момиче, което някога съм обичал. Преди четири месеца ме заряза заради някакъв тукашен тип със синя кръв и висше образование от най-елитен университет. Каза, че били приятели от колежа и случайно се срещнали през коледната ваканция. Старата любов отново припламнала и колкото и да е тъжно, трябвало да ми съобщи, че животът продължава. Из факултета се носи упорит слух, че е бременна. Когато го чух за пръв път, направо се издрайфах.

Преглеждам полицата на „Грейт Бенефит“ и запълвам с бележки страница след страница. Имам чувството, че е писана на санскритски. Подреждам поотделно писма, формуляри и медицински заключения. Сара временно е изчезнала и аз се потапям в едно оспорвано застрахователно искане, което започва да вони все по-неприятно.

Полицата е закупена срещу осемнайсет долара седмично от застрахователната компания „Грейт Бенефит“ със седалище в Кливланд, щата Охайо. Проучвам вносната книжка, в която се отразяват седмичните плащания. По всичко личи, че агентът, някой си Боби Оут, наистина е посещавал семейство Блек всяка божа седмица.

Масичката е отрупана със спретнати купчинки документи и аз чета наред всичко, което ми даде Дот. Все си мисля за онзи хоноруван лектор, комуниста Макс Лойбърг, и неговата страстна ненавист към застрахователните компании. Те управляват страната, повтаряше той. Те контролират банковото дело. Те владеят недвижимата собственост. Хване ли ги настинка, после Уолстрийт киха цяла седмица. А когато лихвеният процент падне и инвестициите им вземат да издишат, хукват веднага към Конгреса да плачат за промени в законодателството. Съдебните процеси ни съсипват, пищят те. Тия мръсни адвокати си изсмукват от пръстите поводи за искове, убеждават невежите съдебни заседатели да раздават на разни просяци огромни обезщетения и ако не сложим край на това, скоро ще се разорим. Понякога Лойбърг изпадаше в такава ярост, че започваше да замеря стените с книги. Много си го обичахме.

Той все още преподава тук. Мисля, че към края на семестъра смята да се върне в Уисконсин и ако събера кураж, може би ще го помоля да прегледа иска на семейство Блек срещу „Грейт Бенефит“. Чувал съм го да казва, че в северните щати на няколко пъти е взимал участие в дела за измама, при които съдебните заседатели са налагали на застрахователите да платят огромни обезщетения.

Захващам се да пиша резюме. Почвам с датата, на която е издадена полицата, после отбелязвам в хронологичен ред най-важните моменти. Компанията осем пъти е дала писмен отказ да покрие болничните разноски. Разбира се, осмо поред е онова гадно писмо. Представям си как Макс Лойбърг подсвирва и избухва в зловещ смях, докато го чете. Това писмо мирише на кръв.

Надявам се и професор Лойбърг да долови същата миризма. Откривам кабинета му забутан между два килера на третия етаж. Вратата е облепена с обяви за походи и бойкоти в защита на хомосексуалистите, митинги за закрила на застрашените животински видове и тям подобни каузи, които не предизвикват особен интерес в Мемфис. Открехнато е и го чувам как лае нещо по телефона. Затаявам дъх, после почуквам лекичко.

— Влез! — провиква се той и аз бавно се промушвам през вратата.

Макс ми махва с ръка да седна. Единственият стол обаче е затрупан с книги, папки и списания. Целият кабинет прилича на сметище. Хаос, отпадъци, вестници, бутилки. Претъпканите книжни лавици са се огънали застрашително. Стените са облепени с плакати. Подът е обсипан с архипелази от смачкана хартия. Време и ред са две непознати думи за Макс Лойбърг.

Той е дребен, слаб мъж на около шейсет години, с чорлава сламена коса и вечно подвижни ръце. Носи избелели джинси, тениски с призиви за опазване на околната среда и вехти маратонки. Когато е студено, понякога обува и чорапи. Вечно е толкова възбуден, че ме изнервя.

Макс затръшва телефона.

— Бейкър!

— Бейлър. Руди Бейлър. От курса по застрахователно дело през миналия семестър.

— Правилно! Правилно! Спомням си. Сядай.

И той отново махва към стола.

— Не, благодаря.

Той се прегъва на четири и почва да рови из куп документи върху бюрото.