Джон Гришам - Ударът

Гледаме се безкрайно дълго, после аз кимвам и смотолевям нещо. Тия бедни хорица току-що ми повериха живота на своя син — на мен, нищо и никакъв студент третокурсник от Мемфиския университет. Те искрено вярват, че мога да взема тая камара документи, която ми пробутаха, да врътна два-три телефона, да натракам едно-две писма, тряс-прас, сплашвам този, притискам онзи и изведнъж — але-хоп! — „Грейт Бенефит“ пада на колене и почва да мята хилядарки по Дони Рей. И не просто го вярват, а чакат да стане незабавно.

Те се надигат и неловко се отдалечават от масата. Почти съм уверен, че нейде из полицата се спотайва едно великолепно мъничко изключение — невидимо с просто око и почти неразбираемо, ала все пак вмъкнато там от изкусни майстори на правото, които взимат тлъсти заплати и от десетилетия насам развъждат с наслада стада от ситни буквички.

Влачейки Бъди на буксир, Дот лъкатуши между сгъваеми столове и съсредоточени играчи на монопол, добира се до автомата, сипва две картонени чашки кафе без кофеин и пали нова цигара. Сгушени в дъното на залата, двамата пият на малки глътки и ме гледат от двайсет метра разстояние. Аз прелиствам полицата — трийсет страници ситен, почти нечетлив текст — и си водя бележки. Мъча се да не им обръщам внимание.

Тълпата оредява и старците бавно се оттеглят. Уморен съм от ролята на адвокат, поне за днес ми стига и се надявам да няма повече клиенти. Правното ми невежество е просто потресаващо и аз треперя от мисълта, че само след няколко месеца ще обикалям съдилищата на този град и ще се карам с други адвокати пред съдебните заседатели. Още не съм узрял да ме пуснат сред нищо неподозиращата общественост с правото да съдя когото ми падне.

Следването не е друго, освен три години излишен тормоз. Прахосваме безброй часове в ровене из информация, която никога няма да ни потрябва. Бомбардират ни с лекции, които моментално забравяме. Учим наизуст дела и постановления, които утре ще бъдат преразгледани и отменени. През следващите три години ще чиракувам по петдесет часа седмично при някой опитен адвокат, докато сам събера опит. А засега съм плашлив третокурсник, който се бои от най-простите правни проблеми и изпада в ужас при мисълта за предстоящите изпити.

Усещам раздвижване пред себе си и вдигам очи тъкмо навреме, за да видя как насреща ми се тътри дребно, набито старче с грамаден слухов апарат.

Един час по-късно вялите сражения на китайски шах и табланет почват съвсем да затихват и последните старчета напускат сградата. Портиерът нетърпеливо чака край изхода, докато Слут ни събира на военен съвет. Един по един излагаме накратко проблемите на клиентите си. Изтощени сме и искаме час по-скоро да се махнем от тая зала.

Слут подхвърля по някой банален съвет, после ни освобождава с обещанието, че другата седмица ще обсъдим тия реални проблеми на гражданите от третата възраст. Няма що, умирам от нетърпение.

Качвам се в колата на Букър — неприлично голям понтиак, но все пак в далеч по-добра форма от моята скапана тойота. Букър има две малки деца и жена му е редовна учителка, тъй че се крепят на косъм над границата на бедността. Той учи усърдно, трупа добри оценки и поради това е привлякъл вниманието на една преуспяваща фирма чернокожи адвокати — малко, лъскаво заведение, известно с богатия си опит в гражданските дела. Началната му заплата е четирийсет хиляди годишно, тоест с шест хиляди повече, отколкото ми предлагат „Броднакс и Спиър“.

— Мразя тая професия — казвам аз, докато се измъкваме от паркинга пред центъра за граждани от третата възраст „Кипарисови градини“.

— Нормално — отвръща Букър. Той самият не мрази нищо и никого, а понякога дори твърди, че приема учението като спортно предизвикателство.

— Защо ли ни е притрябвало да ставаме адвокати?

— За да служим на обществото, да се борим с неправдата, да променим света, знаеш ги тия приказки. Не слушаш ли професор Слут?

— Хайде да пийнем по бира.

— Още няма три часа, Руди.

Букър почти не пие, а аз по-малко и от него, защото това е скъп навик и в момента се налага да пестя за храна.

— Само се майтапя — казвам аз.

Букър кара към университета. Днес е четвъртък, значи утре ще се боря със спортно право и Наполеонов кодекс — два цикъла лекции, които са също тъй безполезни, както старческите права и изискват още по-малко усилия. Но големият изпит се мержелее на хоризонта и щом помисля за него, ръцете ми почват да потреперват. Ако се проваля, ония любезни, но инак строги и навъсени образи от „Броднакс и Спиър“ непременно ще ме помолят да си подам оставката, което означава, че ще поработя там един месец и после изхвръквам на улицата. Да се проваля е немислимо — това ще ме тласне към безработица, банкрут, позор и гладна смърт. Защо тогава тая мисъл ме спохожда час по час?