Дан Браун - Шестото клеймо

Гласът, който наруши тишината, бе на единствената жена в Сикстинската капела.

— Ти ли уби баща ми? — Тя пристъпи напред.

Когато се обърна към Витория Ветра, шамбеланът не разбра съвсем ясно изражението й — мъка, да, но гняв? Тя определено трябваше да разбира. Бащиният й гений бе гибелен. Някой трябваше да го спре. За благото на човечеството.

— Той вършеше Божие дело — каза Витория.

— Божието дело не се върши в лаборатория. Върши се в сърцето.

— Сърцето на баща ми беше чисто! И неговите проучвания доказаха…

— Неговите проучвания отново доказаха, че умът на човека се развива по-бързо от душата му! — Гласът на шамбелана прозвуча по-остро, отколкото очакваше. Той си наложи да се успокои. — Щом духовен човек като баща ви е могъл да създаде оръжие като онова, което видяхме тази нощ, представете си какво ще направи с неговата технология обикновен човек.

— Човек като вас ли?

Шамбеланът дълбоко си пое дъх. Нима тази жена не виждаше? Човешкият морал не се развиваше толкова бързо, колкото човешката наука. Човечеството не бе достатъчно високо развито духовно за силата, която притежаваше. „Ние никога не сме създавали оръжие, което не сме използвали!“ И все пак той знаеше, че антиматерията не е нищо — просто поредното оръжие във вече огромния арсенал. Човек вече можеще да унищожава. И кръвта на майка му бе валяла. Геният на Леонардо Ветра беше опасен поради друга причина.

— Църквата векове наред безучастно е стояла, докато науката е късала от нея парче по парче — каза шамбеланът. — Развенчавайки чудеса. Научавайки ума да властва над сърцето. Заклеймявайки религията като опиум за народа. Те отхвърлят Бог като халюцинация — измамна опора за хората, които са прекалено слаби, за да приемат, че животът е безсмислен. Не можех да стоя със скръстени ръце, докато науката се заемаше да овладее могъществото на самия Бог! Доказателство, казвате вие? Да, доказателство за невежеството на науката! Какво лошо има в това да признаем, че съществува нещо непонятно за нас? В деня, в който науката материализира Бог в лаборатория, хората ще престанат да имат нужда от вяра!

— Искате да кажете, че в този ден ще престанат да имат нужда от Църквата — предизвика го Витория и пристъпи към него. — Съмнението е последното ви средство за упражняване на контрол. Именно съмнението води хората при вас. Потребността ни да знаем, че животът има смисъл. Човешката неувереност и нуждата някоя просветена душа да ни увери, че всичко е част от велик план. Но Църквата не е единствената просветена душа на планетата! Всички търсим Бог по различни начини. От какво се боите? Че Бог ще се покаже някъде другаде, освен зад тези стени ли? Че хората ще го открият в собствения си живот и ще зарежат вашите остарели ритуали? Религиите се развиват! Разумът намира отговори, сърцето търси нови истини. Баща ми участваше във вашето търсене! По успореден път! Не го ли разбирате? Бог не е някакъв всемогъщ властник, който гледа отгоре и заплашва да ни хвърли в огнена яма, ако не му се подчиняваме. Бог е енергията, която тече по синапсите на нервната ни система и в камерите на сърцата ни! Бог е във всичко!

— Освен в науката — отвърна шамбеланът. От очите му струеше единствено състрадание. — Науката по дефиниция е бездушна. Откъсната от сърцето. Интелектуалните чудеса като антиматерията се появяват на този свят без морални инструкции. Това само по себе си е опасно! Но когато науката представя безбожните си цели като просветен път? И обещава отговори на въпроси, чиято красота е тъкмо в това, че нямат отговори? — Той поклати глава. — Не.

Последва мълчание. Докато отвръщаше на непреклонния поглед на Витория, Карло Вентреска внезапно се почувства уморен. Не трябваше да се случи така. „Това ли е последното Божие изпитание?“

Пръв наруши масовата хипноза Мортати.

— Фаворитите — ужасено прошепна той. — Баджа и другите. Моля ви, кажете ми, че не сте…

Изненадан от мъката в гласа му, шамбеланът се обърна към него. Поне Мортати можеше да го разбере. Пресата ежедневно разгласяваше чудесата на науката. Откога го търпеше религията? От векове? Тя имаше нужда от чудо! Нещо, което да събуди спящия свят. Да го върне на праведния път. Да възвърне вярата. Фаворитите и без това не бяха водачи, те бяха либерали, готови да прегърнат новия свят и да изоставят всичко старо! Нямаше друг начин. Нов водач. Млад. Силен. Енергичен. Чудотворен. Фаворитите биха служили на Църквата много по-добре в смъртта, отколкото можеха да го сторят в живота. Ужас и Надежда. „Пожертвай четири души, за да спасиш милиони.“ Светът завинаги щеше да ги запомни като мъченици. Църквата щеше да прослави имената им. „Колко хиляди са умрели за Божията слава? Тези са само четирима.“