Дан Браун - Шестото клеймо

„Ако не сега… кога?“

Докато гвардейците отключваха вратата на Сикстинската капела, Карло Вентреска усещаше силата във вените си… точно като едно време в детството си. Бог го бе избрал. Отдавна.

„Волята Му ще се изпълни.“

Шамбеланът се чувстваше прероден. Швейцарските гвардейци бяха превързали гърдите му, бяха му дали чиста бяла ленена роба. Бяха му направили и инжекция морфин заради изгарянето. Искаше му се да не му бяха давали обезболяващи. „Иисус е търпял мъките си три дни на кръста!“ Опиатът вече пригьпяваше сетивата му… замайващо подводно течение.

Влезе в капелата и не се изненада, че кардиналите го гледат в почуда. „Изпълнени са с благоговение към Бог — напомни си той. — Не към мен, а към това как Бог действа чрез мен.“ Когато закрачи по централната пътека, забеляза объркване на всички лица. Но с всяко следващо лице, покрай което минаваше, долавяше още нещо в очите им. Какво? Опита се да си представи как ще го приемат. Радостно? Почтително? Опита се да надникне в очите им и не откри нито една от двете емоции.

И тогава погледна олтара и видя Робърт Лангдън.

Карло Вентреска стоеше на пътеката в Сикстинската капела. Всички кардинали бяха застанали наоколо и го наблюдаваха. Робърт Лангдън бе на олтара до голям телевизор, показващ сцена, която шамбеланът познаваше. Витория Ветра мрачно стоеше до американеца.

Свещеникът за миг затвори очи. Надяваше се, че халюцинира от морфина и че когато ги отвори, гледката ще се промени. Ала не би.

Те знаеха.

Странно, не изпита страх. „Покажи ми пътя, Отче. Дай ми думите, с които да ги накарам да видят Твоето видение.“

Но не чу отговор.

„Отче, Ние стигнахме прекалено далеч, за да се провалим.“

Тишина.

„Те не разбират какво Сме направили.“

Шамбеланът не знаеше чий глас чува в ума си, ала посланието бе ясно.

„И истината ще те направи свободен…“

С високо вдигната глава Карло Вентреска продължи към олтара на Сикстинската капела. Докато вървеше, дори светлината на свещите не можеше да смекчи очите, които се впиваха в него. „Обясни поведението си — говореха лицата. — Кажи ни, че страховете ни са напразни!“

„Истината — помисли си шамбеланът. — Само истината. Сред тези стени имаше прекалено много тайни… и една толкова мрачна, че го бе докарала до лудост. — Но от лудостта дойде светлината.“

— Ако можехте да дадете душата си, за да спасите милиони, щяхте ли да го сторите? — попита Карло Вентреска, докато крачеше по пътеката.

Лицата в черквата просто го зяпаха. Никой не помръдваше. Никой не говореше. От площада долитаха звуците на радостна песен.

Шамбеланът се приближаваше към тях.

— Кое е по-голям грях? Да убиеш врага си или да стоиш със скръстени ръце, докато задушават истинската ти любов? — „Хората пеят на площад «Свети Петър»!“ Той спря за миг и вдигна очи към тавана. Микеланджеловият Бог гледаше от сумрачния свод… и изглеждаше доволен.

— Вече не можех да стоя безучастен — каза шамбеланът. Но докато се приближаваше, не съзираше разбиране в очите им. Нима не виждаха сияйната простота на неговите дела? Нима не виждаха тяхната абсолютна необходимост?

Тя беше толкова чиста.

Илюминатите. Науката и сатаната в едно.

Възкреси стария страх. Сетне го смажи.

Ужас и Надежда. Накарай ги отново да повярват.

Тази нощ илюминатите пак бяха развихрили могъществото си… и с величествени последици. Безразличието се бе изпарило. Страхът се беше стрелнал над света като мълния, обединявайки хората. И после Божието величие бе унищожило мрака.

„Не можех да стоя със скръстени ръце!“

Това бе Божие вдъхновение — появило се като светлина в най-мъчителната нощ на шамбелана. „О, този безбожен свят! Някой трябва да го спаси. Ти. Ако не ти, кой? Ти беше спасен нарочно. Покажи им старите дяволи. Напомни им за техния страх. Безразличието е смърт. Без мрак няма светлина. Без зло няма добро. Накарай ги да изберат. Мрак или светлина. Къде е страхът? Къде са героите? Ако не сега, кога?“

Шамбеланът вървеше по централната пътека право към тълпата от изправени кардинали. Когато морето от червени пояси и шапчици се разтвори пред него и го пусна да мине, той се почувства като Мойсей. Робърт Лангдън изключи телевизора, хвана Витория за ръка и напусна олтара. Оцеляването на американеца, знаеше Карло Вентреска, можеше да е само по Божия воля. Бог го беше спасил. Шамбеланът се зачуди защо.