Дан Браун - Шифърът на Леонардо

— Болката е добро — промълви той свещената мантра на отец Хосе Мария Ескрива — Учителя, на всички Учители. Макар че Ескрива бе умрял през 1975 година, неговата мъдрост продължаваше да живее, думите му все още се шепнеха от хиляди верни слуги по света, коленичили на пода в изпълнение на свещената практика, наречена „умъртвяване на плътта“.

Сила насочи вниманието си към тежкото, навързано на възли въже, грижливо навито на пода до него. „Самобичуването.“ Възлите бяха покрити с изсъхнала кръв. Нямаше търпение да изпита пречистващото въздействие на собствените си мъки. Бързо прочете молитвата, грабна въжето, затвори очи и силно замахна през рамо. Възлите ожулиха гърба му. Албиносът отново замахна. И после пак. И пак.

„Castigo corpus raeum.“ 6 6 Укротявам тялото си. (лат.). — Б. пр.

Накрая усети, че кръвта потича.

Свежия априлски въздух нахлуваше през отворения прозорец на ситроена „ZX“, който мина покрай Операта и прекоси Плас Вандом. Робърт Лангдън седеше на предната дясна седалка, гледаше как градът лети покрай него и се опитваше да проясни мислите си. Набързо беше взел душ и се бе избръснал, в резултат на което изглеждаше прилично, но продължаваше да се чувства зле. Не можеше да се избави от ужасяващия образ на трупа на уредника.

„Жак Сониер е мъртъв.“

Смъртта му изпълваше Робърт с дълбока скръб. Макар Сониер да беше известен като самотник, всеотдайността му към изобразителното изкуство бе достойна за уважение. Лангдън често цитираше в лекциите си неговите книги за тайните кодове, скрити в картините на Пусен и Тенйрс 7 7 Никола Пусен (1594–1665) — френски художник. Давид Тенйрс Старши (1582–1649) и Давид Тенйрс Младши (1610–1690) — фламандски художници. — Б. пр. . С нетърпение бе очаквал тазвечерната им среща и отсъствието на уредника го беше разочаровало. Снимката на трупа на Сониер отново се яви пред очите му. „Нима го е направил сам?“ Лангдън погледна през прозореца, за да пропъди картината от главата си. Животът навън просто продължаваше — улични търговци, бутащи колички със захаросани amandes 8 8 Бадеми (фр.). — Б. пр. , келнери, изнасящи чували с боклук на тротоара, двама закъснели влюбени, прегърнати на вятъра, който носеше ухание на хвойна. Ситроенът уверено си проправяше път сред този хаос и пронизителната му сирена разсичаше трафика като нож.

— Капитанът ще се зарадва, че сме ви заварили в Париж — за пръв път, откакто бяха напуснали хотела, се обади агентът. — Щастлива случайност.

Лангдън не преливаше от щастие, а и не вярваше много в случайности. Като човек, прекарал живота си в изучаване на скритите взаимовръзки между различни емблеми и идеологии, той разглеждаше света като мрежа от дълбоко свързани истории и събития. „Връзките може да са невидими, но винаги ги има, скрити точно под повърхността“ — често казваше в харвардските си курсове по символика той.

— Предполагам, че сте научили в кой хотел съм от Американския университет в Париж? — попита той.

Шофьорът поклати глава.

— От Интерпол.

„От Интерпол — помисли си Лангдън. — Естествено.“ Беше забравил, че привидно безобидното изискване във всички европейски хотели гостите да се регистрират с паспорта си не е обикновена формалност — такъв бе законът. Служителите в Интерпол можеха да определят точно кой къде спи във всяка една нощ из цяла Европа. Сигурно им беше отнело само няколко секунди да установят, че е в „Риц“.

Ситроенът се носеше на юг през града. Вдясно от тях се извиси осветеният силует на Айфеловата кула и професорът си спомни за Витория и нейното закачливо обещание да се срещат на всеки шест месеца на някое романтично място по света. Айфеловата кула спокойно можеше да влезе в списъка им. За съжаление, за последен път беше целунал младата италианка на едно шумно римско летище преди повече от година.

— Качвали ли сте я? — Агентът го стрелна с поглед. Лангдън смутено се обърна към него.

— Моля?

— Прекрасна е, нали? — Французинът посочи Айфеловата кула. — Качвали ли сте се на нея?

Робърт замълча за момент.

— Не, не съм се качвал на кулата.

— Тя е символ на Франция. Според мен е съвършена.

Професорът разсеяно кимна. Специалистите по символика често отбелязваха, че Франция, страна, известна с мъжествеността, женствеността и опасните си водачи дребосъци като Наполеон и Пипин Къси, просто не може да избере по-подходящ национален символ от този тристаметров фалос.