Дан Браун - Шифърът на Леонардо

И водещата вдигна броя на „Бостън Магазин“. Лангдън потръпна. „Откъде го е взела, по дяволите?“ Тя започна да чете избрани извадки от безумната статия и Робърт все повече се свиваше на стола си. След половин минута публиката широко се усмихваше, а жената нямаше никакво намерение да свършва.

— И отказът на господин Лангдън публично да говори за необикновената си роля в миналогодишния ватикански конклав определено му донесе точки по нашия интригометър. — Водещата още повече възбуди интереса на публиката. — Искате ли да ви прочета още?

Присъстващите заръкопляскаха. „Някой трябва да я спре“ — мислено се помоли Лангдън, докато тя отново свеждаше поглед към списанието.

— Въпреки че професор Лангдън може и да не е красавец като някой от по-младите номинирани, този четиридесетгодишен учен притежава нещо повече от научен чар. Неговото пленително присъствие се подчертава от необикновено ниския му баритон, който студентките описват като „шоколад за ушите“.

Залата избухна в смях.

Лангдън се насили да се усмихне. Знаеше какво предстои — някаква глупост за „Харисън Форд в сако от туид“ — и тъй като тази вечер бе предположил, че най-после спокойно може да облече любимото си сако и поло, реши да пристъпи към действие.

— Благодаря ви, Моник — каза той, като се изправи и я избута от катедрата. — В „Бостън Магазин“ явно имат литературен талант. — Професорът се обърна към публиката със срамежлива въздишка. — И ако открия, че някой от вас е донесъл статията, ще настоя пред консулството да го депортират.

Присъстващите се засмяха.

— Е, приятели, както всички знаете, тази вечер съм тук, за да говоря за силата на символите…

Звънът на хотелския телефон отново наруши тишината. Той смаяно изпъшка и вдигна слушалката.

— Ало?

Както очакваше, обаждаше се портиерът.

— Още веднъж моля за извинение, господин Лангдън. Обаждам се да ви съобщя, че вашият гост идва към стаята ви. Реших, че трябва да ви предупредя.

Робърт вече беше съвсем буден.

— Пратили сте някого в моята стая ?

— Извинете, мосю, но такъв човек… не можех да си позволя да го спра.

— За кого става дума?

Ала портиерът бе затворил. Почти незабавно на вратата му удари тежък юмрук. Лангдън колебливо стана от леглото. Стъпалата му потънаха в мекия килим. Той навлече хотелския халат и тръгна към вратата.

— Кой е?

— Трябва да разговарям с вас, господин Лангдън. — Мъжът говореше английски с акцент — остър, властен лай. — Аз съм лейтенант Жером Коле. От Direction centrale police judiciaire.

Лангдън ce сепна. Централното управление на криминалната полиция? ЦУКП приблизително отговаряше на американското ФБР.

Без да сваля веригата, той открехна вратата. И видя мършаво, изпито лице. Мъжът бе изключително слаб и носеше синя униформа.

— Може ли да вляза? — попита агентът. Лангдън се поколеба.

— За какво става дума?

— Моят началник има нужда от вашите познания по един частен въпрос.

— Сега ли?! — Професорът успя да преодолее изненадата си. — Минава полунощ.

— Струва ми се, не греша, че тази вечер е трябвало да се срещнете с един уредник от Лувъра.

Лангдън внезапно бе обзет от тревога. С уважавания уредник Жак Сониер трябваше да пийнат по чаша след лекцията, но Сониер така и не се беше появил.

— Да. Откъде знаете?

— Намерихме името ви в бележника му.

— Какво е станало?

Агентът тежко въздъхна и пъхна през тесния процеп полароидна снимка. Лангдън я погледна и цялото му тяло се напрегна.

— Тази снимка е заснета преди по-малко от час. В Лувъра.

Първоначалното отвращение и смайване на Робърт внезапно отстъпиха място на силен гняв.

— Кой го е направил?

— С оглед познанията ви по символика и уговорената ви среща, се надяваме вие да ни помогнете да отговорим на този въпрос.

Лангдън се вторачи в снимката. Ужасът му се примеси със страх. Образът беше невъобразимо странен и в същото време му навяваше смущаващото усещане, че го е виждал. Преди малко повече от година бе получил снимка на труп и подобна молба за помощ. Само едно денонощие по-късно едва не беше изгубил живота си във Ватикана. Тази снимка бе съвсем различна, ала нещо в обстоятелствата определено му се струваше познато. Агентът си погледна часовника.

— Капитанът чака, господине.

Лангдън не го чу. Погледът му продължаваше да е прикован в снимката.

— Този символ тук и адски странната…

— Поза на трупа ли? — помогна му французинът. Професорът кимна. Побиха го тръпки.