Дан Браун - Шифърът на Леонардо

— Господин Лангдън, човек като вас сигурно знае, че Леонардо да Винчи е имал склонност към по-тъмните изкуства — каза Фаш.

Информираността на полицая изненада Робърт, макар че обясняваше подозренията на капитана за култа към дявола. Историците на изкуството винаги бяха смятали да Винчи за неудобна тема, особено в християнската традиция. Той може да беше гениален, но беше екстравагантен хомосексуалист и поклонник на божествения ред в Природата, което го правеше грешник по отношение на Бога. Нещо повече, странностите на художника определено имаха демоничен характер: той беше ексхумирал трупове, за да изучава човешката анатомия, бе водил тайнствени дневници с непонятно, обърнато наопаки писмо, беше вярвал, че притежава алхимичната способност да превръща оловото в злато и дори да измами Господ и да отложи смъртта с помощта на чудотворен еликсир. Сред изобретенията му имаше ужасяващи, невиждани дотогава оръжия и уреди за мъчение.

„Непонятното води до недоверие“ — помисли си професорът.

Дори огромната колекция на да Винчи от поразителни християнски произведения на изкуството още повече бе допринесла за репутацията му на духовен лицемер.

Приемайки стотици доходни поръчки от Ватикана, творецът беше рисувал християнски теми не като израз на собствените си вярвания, а по-скоро като търговски компромис — средство за осигуряване на разкошен живот. За нещастие, да Винчи често се бе забавлявал, скришом гризейки ръката, която го храни. В много от християнските му платна имаше скрити символи, които бяха всичко друго, но не и християнски — дан на собствените му разбирания и фино натриване на носа на Църквата. Лангдън дори бе чел лекция в Националната галерия в Лондон, озаглавена „Тайният живот на Леонардо: езическа символика в християнското изкуство“.

— Разбирам загрижеността ви, но да Винчи всъщност никога не е упражнявал каквито и да било тъмни изкуства — отвърна Робърт. — Бил е изключително духовен човек, макар да се е намирал в постоянен конфликт с Църквата.

В този момент му хрумна странна мисъл. Той отново погледна посланието на пода: „И древна ода лично… за лимона!“.

— Да? — попита Фаш.

Лангдън внимателно претегли думите си.

— Просто си помислих, че Сониер е имал обща идеология с да Винчи, например отрицателното му отношение към елиминирането на свещената женственост от съвременната наука. Може би като имитира прочутата рисунка на Леонардо, Сониер просто отразява част от общото им негодувание срещу демонизирането на богинята от страна на днешната Църква.

Фаш го прониза с поглед.

— Да не би да искате да кажете, че под „лимон“ Сониер разбира Църквата?

Професорът трябваше да признае, че звучи невероятно, и все пак пентаграмата в известен смисъл потвърждаваше това предположение.

— Искам да кажа само, че господин Сониер е посветил живота си на историята на богинята и че католическата църква е положила всички усилия да унищожи тази история. Струва ми се логично Сониер да е решил да изрази разочарованието си със своите прощални думи.

— Разочарование ли? — враждебно попита полицаят. — Това послание ми звучи по-скоро смешно, отколкото разочаровано, не сте ли съгласен?

Търпението на Лангдън се изчерпваше.

— Вижте, господин капитан, вие ме попитахте какво според мен се е опитал да каже Сониер. Това и направих.

— Според вас той обвинява Църквата, така ли? — процеди французинът през зъби. — Господин Лангдън, работата ми е такава, че виждам много смърт. Ще ви кажа нещо. Когато някой умира, последните му мисли едва ли са някакви мъгляви, непонятни за никого духовни съждения. — Тихият глас на Фаш режеше въздуха като нож. — Le vengeance 20 20 Отмъщение (фр.). — Б. пр . Аз смятам, че Сониер е написал тези думи, за да ни разкрие кой го е убил.

Лангдън го зяпна.

— Но в това няма абсолютно никаква логика.

— Нима?

— Не — уморен и ядосан, заяви професорът. — Вие ми казахте, че Сониер е бил нападнат в кабинета си от човек, когото очевидно е поканил да влезе.

— Да.

— Струва ми се логично да заключа, че уредникът е познавал убиеца.

Фаш кимна.

— Продължавайте.

— Щом Фаш е познавал човека, който го е убил, що за обвинение е това? — Той посочи към пода. — Числови кодове? Древни оди? Лимони? Пентаграми върху корема. Прекалено е тайнствено.

Полицаят се намръщи, сякаш тази мисъл изобщо не му беше хрумвала.

— Прав сте.

— Като се имат предвид обстоятелствата, предполагам, че ако е искал да ви разкрие убиеца, Сониер е щял да напише името му.