Дан Браун - Шифърът на Леонардо

— Софи?

Тя бавно отвори очи и се обърна към него. Лицето й беше прекрасно на лунната светлина. Софи сънено му се усмихна.

— Здрасти.

Обзе го неочаквана тъга, че ще се върне в Париж без нея.

— Може да замина преди да се събудиш. — В гърлото му заседна буца и той замълча за миг. — Извинявай, не ме бива много в…

Софи протегна ръка и нежно притисна длан към лицето му. После се наведе и го целуна по бузата.

— Кога ще те видя пак?

За миг му се зави свят, за миг се изгуби в очите й.

— Кога ли? — Лангдън се зачуди дали тя се досеща, че си е задавал същия въпрос. — Ами, другия месец изнасям две лекции във Флоренция. Ще остана там седмица и няма да съм много зает.

— Това покана ли е?

— Ще живеем в разкош. Дават ми стая в „Брунелески“.

Софи игриво се усмихна.

— Много си въобразявате, господин Лангдън.

Той се сепна.

— Исках да кажа…

— С най-голямо удоволствие ще дойда при теб във Флоренция, Робърт. Но само при едно условие. — Гласът й стана сериозен. — Никакви музеи, черкви, гробници, картини и реликви.

— Във Флоренция ли? Цяла седмица? Там няма какво друго да се прави.

Софи се наведе и пак го целуна, този път по устните. Телата им се притиснаха едно към друго, отначало леко, после напълно. Когато тя се отдръпна, в очите й се четеше обещание.

— Добре — успя да промълви Лангдън. — Уговорихме се.

Робърт Лангдън внезапно се събуди. Бе сънувал. Монограмът на халата му гласеше: „ХОТЕЛ «РИЦ», ПАРИЖ“. През щорите се процеждаше светлина. „Здрачава ли се, или е сутрин?“ — зачуди се той.

Беше му топло и приятно. Бе прекарал последните два дни почти изцяло в сън. Професорът бавно се надигна и седна. Разбра какво го е събудило… една изключително странна идея. През последните няколко дни го беше заливала всевъзможна информация, ала сега мислеше за нещо, за което до момента не се бе сещал.

„Възможно ли е?“ Дълго стоя неподвижен. Накрая стана от леглото, отиде в мраморната баня и пусна душа докрай. Мисълта продължаваше да го занимава.

„Невъзможно.“

След двадесет минути Лангдън излезе от хотел „Риц“. Спускаше се нощ. Сънят го бе замаял… и все пак той усещаше ума си странно ясен. Беше мислил да пие във фоайето едно кафе, за да проясни мислите си, но краката му направо го бяха извели в парижката вечер.

Тръгна на изток по Рю дьо Пти Шанз. Обземаше те все по-силно вълнение. Зави на юг по Рю Ришельо, където въздухът ухаеше на разцъфващ жасмин от великолепния парк на Пале Роял.

Продължи на юг, докато не видя онова, което търсеше — прочутата аркада от полиран черен мрамор. Когато стигна до нея, погледна под краката си. След секунди намери няколко бронзови медальона, вградени в земята в идеално права линия. Всеки диск имаше диаметър тринадесет сантиметра и носеше буквите „N“ и „S“. Norde. Sud. 89 89 Север. Юг (фр.). — Б. пр.

Обърна се на юг и остави погледа си да проследи линията, образувана от медальоните. После закрачи по нея. На ъгъла на „Комеди Франсез“ мина през още един бронзов медальон. „Да!“

Парижките улици, много отдавна бе научил професорът, бяха украсени със сто тридесет и пет такива бронзови знака, вградени в настилката на тротоари, площади и улици по ос север-юг. Веднъж беше проследил линията от Сакре Кьор на север през Сена и накрая до древната парижка астрономическа обсерватория. Там бе открил значението на този свещен път.

Първият главен меридиан на Земята. Първата нулева географска дължина на света. Древната парижка Линия на розата.

И докато бързаше по Рю де Риволи, той усещаше, че целта му е близо. На по-малко от една пряка. „Под Розлин тя е скрита най-подир.“

Откритията идваха на вълни. Странният начин, по който Сониер бе написал „Розлин“… Линията на розата… острието и потирът… гробът, украсен с чудесата на майсторите.

„Затова ли Сониер е искал да разговаря с мен? Нима съм познал истината?“

Лангдън се затича. Усещаше Линията на розата под краката си — тя го водеше, привличаше го към целта му. Когато влезе в Пасаж Ришельо, настръхна от очакване. Знаеше, че в края на тунела се намира най-великолепният парижки паметник — замислен и поръчан в края на 80-те години на XX век от самия Сфинкс, Франсоа Митеран, човек, за когото се говореше, че се движел в тайните кръгове, човек, чието наследство за Париж Робърт бе посетил само преди дни.

„Преди цяла вечност.“

В изблик на енергия той изхвърча от галерията, спря на познатия площад и задъхан, вдигна очи — бавно, смаяно — към лъскавата конструкция.