Дан Браун - Шифърът на Леонардо

— Ето — острието и потира.

Професорът се втренчи в каменния под. Там нямаше нищо.

— Къде…

Мари въздъхна и тръгна по прочутата изтъркана в камъка пътека, същата, по която привечер Лангдън бе видял да минават туристите. Макар че видя гигантския символ, той все още не разбираше.

— Но това е само Соломоновият пе..

После онемя.

Острието и потирът.

Съчетани в едно.

Соломоновият печат… съвършеният съюз на мъжкото и женското начало… символът на светая светих… където се смятало, че живеят мъжкото и женското божество Яхве и Шекина.

Трябваше му малко време, за да успее да отвори уста.

— Значи стихотворението наистина сочи към „Рослин“. Идеално.

Мари се усмихна.

— Очевидно.

Значението на всичко това го вледени.

— Значи Светият Граал е в подземието, така ли?

Тя се засмя.

— Само духом. Една от най-древните задачи на Ордена беше някой ден да върне Розата в родната й Франция, където да намери вечен покой. Векове наред я влачеха из страната, за да е в безопасност. Абсолютно недостойно. Когато Жак стана велик магистър, целта му беше да я върне във Франция и да й построи гробница, достойна за царица.

— И успя ли?

Лицето й стана сериозно.

— Като имам предвид какво направихте за мен днес, господин Лангдън, и като уредник на тръста „Рослин“, мога да ви кажа, че Граалът вече не е тук.

Той реши да не отстъпва.

— Но ключовият камък трябва да води до мястото, където е скрит Светият Граал. Защо води в „Рослин“?

— Може да не разбирате значението му. Не забравяйте, че Граалът понякога е измамен. Както и покойният ми съпруг.

— Нима може да е по-ясен? Намираме се над подземие, белязано с острието и потира, под таван със звезди, заобиколени от чудесата на майсторите зидари. Всичко предполага „Рослин“.

— Добре, дайте да видя това загадъчно стихотворение. — Мари разви свитъка и решително прочете стиховете на глас:

— Под Розлин тя е скрита най-подир, над нея варди острие с потир. От майстори покрита с чудеса, почива тя под звездни небеса.

Тя помълча няколко секунди, после на устните й се изписа многозначителна усмивка.

— Ах, Жак.

Лангдън я наблюдаваше въпросително.

— Вие разбирате ли го?

— Както свидетелства подът на черквата, господин Лангдън, има много начини да виждаш прости неща.

Той се замисли. При Жак Сониер всичко беше двусмислено, и все пак не можеше да се сети за друго значение. Мари уморено се прозя.

— Ще ви призная нещо, господин Лангдън. Официално никога не са ми съобщавали местонахождението на Граала. Но все пак аз бях омъжена за човек с огромно влияние… и моята женска интуиция е много силна. — Лангдън понечи да каже нещо, но тя продължи: — Съжалявам, че след толкова много усилия ще трябва да си тръгнете от „Рослин“, без да узнаете отговора. И все пак нещо ми подсказва, че накрая ще намерите онова, което търсите. Някой ден ще ви осени. — Възрастната жена се усмихна. — И вярвам, че можете да пазите тайна.

На прага се чуха стъпки.

— Изчезнахте — каза Софи.

— Тъкмо се прибирах — отвърна баба й и се приближи към нея. — Лека нощ, принцесо. — Целуна я по челото. — Не дръж господин Лангдън до много късно.

Робърт и Софи я проследиха с поглед, докато се отдалечаваше към каменната къща. Софи се обърна към него. Очите й плуваха в сълзи.

— Не очаквах точно такъв край.

„Значи ставаме двама“ — помисли си той. Виждаше, че младата жена е развълнувана. Тази нощ животът й се беше променил.

— Добре ли си? Май че ти дойде много. Тя кротко се усмихна.

— Имам семейство. Оттам ще започна. Ще ми трябва повече време, за да свикна с това кои сме и откъде сме дошли.

Лангдън не отговори.

— Ще поостанеш ли с нас? — попита Софи. — Поне за няколко дни?

Той въздъхна.

— Трябва да свикнеш със семейството си, Софи. Утре сутрин се връщам в Париж.

Младата жена изглеждаше разочарована, ала явно разбираше, че така трябва. Дълго време и двамата мълчаха. Накрая тя посегна, хвана го за ръка и го изведе от черквата. Отидоха до малко възвишение на скалата. Пред тях се простираше шотландският пейзаж, окъпан от бледата лунна светлина, която се процеждаше през тънките облаци. Мълчаливо застанаха там, хванати за ръце, борещи се с обгръщащия ги саван на умората.

Звездите тъкмо изгряваха, но на хоризонта блестеше ярка точка. Лангдън се усмихна. Венера. Древната богиня сияеше със своята могъща и търпелива светлина. Захлаждаше се, от равнината духаше студен вятър. След малко Робърт погледна Софи. Очите й бяха затворени, устните й бяха отпуснати в доволна усмивка. Неговите клепачи също натежаваха. Той неохотно стисна ръката й.