Дан Браун: Изгубеният символ

„Подарък за единствения човек на света, който може да ми помогне да получа каквото ми трябва“.

Най-големият и технически най-модерен музей също е една от най-добре пазените тайни на света. Неговите колекции са по-богати от тези на Ермитажа, Ватиканския музей и нюйоркския Метрополитън… взети заедно. Но въпреки това малцина от публиката биват канени зад строго охраняваните му стени.

Музеят се намира на Силвър Хил Роуд №4210, съвсем близо до Вашингтон, и представлява масивна зигзаговидна сграда, съставена от пет свързани модула — всеки по-голям от футболно игрище. Синкавата метална външност на постройката с нищо не загатва за странното й съдържание — един чужд свят на площ от петдесет и пет хиляди квадратни метра, с „мъртва зона“, „спиртосан модул“ и двайсетина километра шкафове.

Тази вечер, докато шофираше бялото си волво към главния портал на сградата, Катрин Соломон изпитваше тревога.

Охранителят се усмихна.

— Май не си падате по футбол. — И намали звука на плейофния мач на Редскинс.

Катрин се насили да отговори на усмивката.

— Неделя вечер е.

— А, да. Имате среща.

— Той пристигна ли вече? — напрегнато попита тя.

Охранителят прокара поглед по списъка си.

— Не го виждам.

— Подранила съм. — Катрин му махна приятелски с ръка и продължи по лъкатушния път към обичайното си място в началото на малкия паркинг, побиращ само два реда коли. Събра си нещата и мимоходом се погледна в огледалото — по-скоро по навик, отколкото от суета.

Дори на петдесет години, Катрин Соломон беше запазила еластичната и гладка мургава кожа, наследена от средиземноморските й предци. Почти не използваше грим и не фризираше гъстата си черна коса, която се спускаше свободно над раменете й. Също като по-големия си брат Питър, тя имаше сиви очи и стройна патрицианска фигура.

Двамата спокойно можели да са близнаци, често им казваха хората.

Баща й почина от рак, когато Катрин беше едва седемгодишна, и почти не го помнеше. Брат й, осем години по-голям от нея и само на петнайсет, когато баща им умря, започна пътя към превръщането си в патриарх на рода Соломон много по-рано, отколкото предполагаха всички. Както се очакваше обаче, той пое тази роля с достойнството и силата, съответстващи на тяхното име. И до ден-днешен бдеше над Катрин, все едно още са деца.

Въпреки спорадичните настоявания на брат й и множеството ухажори, тя така и не се омъжи. Науката стана неин житейски спътник и работата й се оказа по-изпълваща и вълнуваща, отколкото можеше да е който и да било мъж. Катрин не съжаляваше за нищо.

Когато за пръв път чу за ноетичната наука, тя беше почти неизвестна, но през последните години започваше да отваря нови врати за разбиране на силата на човешкия разум.

„Нашият неизползван потенциал наистина е поразителен“.

Двете й книги върху ноетиката я бяха наложили като лидер в тази непонятна област, но най-новите й открития — когато ги публикуваше — обещаваха да превърнат ноетичната наука в главна тема на разговор по целия свят.

Тази вечер обаче в главата й нямаше място за наука. Беше получила извънредно обезпокоителна информация за брат си. „Още не ми се вярва, че е истина“. През целия следобед не можеше да мисли за нищо друго.

По предното стъкло затрополи дъждец. Катрин тъкмо се канеше да слезе от колата, когато мобилният й телефон иззвъня.

Тя погледна дисплея и ахна.

После отметна няколко кичура коса зад ушите си и прие разговора.

На десет километра оттам Малах крачеше по коридорите на Капитолия, притиснал джиесем към ухото си, и търпеливо чакаше да му отговорят.

Накрая се разнесе женски глас.

— Да?

— Трябва пак да се срещнем — каза той.

Последва продължително мълчание.

— Всичко наред ли е?

— Имам нова информация.

— Слушам.

Малах дълбоко си пое дъх.

— Онова, което според брат ви е скрито във Вашингтон…

— Да?

— Може да бъде намерено.

Гласът на Катрин Соломон прозвуча смаяно.

— Искате да кажете… че наистина съществува, така ли?

Малах се усмихна.

— Понякога легендите, които съществуват векове… не съществуват безпричинно.

— Само дотук ли можете да стигнете? — обезпокоено попита Робърт Лангдън, когато шофьорът паркира на Първа улица, на близо половин километър от Капитолия.

— Боя се, че да — потвърди Чарлз. — Система за вътрешна сигурност. Вече не се допускат коли до важни сгради. Съжалявам, господине.