Дан Браун: Изгубеният символ

„Звучи ми на патагонски“ — помисли си Робърт и му стана смешно, когато си спомни неуспешния опит на Катрин да му обясни ноетичната наука на един купон в дома на брат й миналата година. Тогава я изслуша внимателно и й отговори:

— Повече ми прилича на магьосничество, отколкото на наука.

Тя закачливо му намигна.

— Двете са по-близки, отколкото смяташ.

Асистентът на Соломон се върна на телефона.

— Съжалявам, господин Соломон се опитва да се включи в конферентен разговор. Тази сутрин всичко тук е малко хаотично.

— Няма нищо. Ще позвъня пак.

— Всъщност той ме помоли да ви осведомя за причината да се свърже с вас, ако не възразявате.

— Не, разбира се.

Антъни шумно си пое дъх.

— Както навярно знаете, професор Лангдън, бордът на Смитсъновия институт всяка година дава частна галавечеря тук във Вашингтон в израз на благодарност към най-щедрите си спонсори. Присъстват мнозина от културния елит.

Лангдън знаеше, че собствената му банкова сметка има прекалено малко нули, за да спада към културния елит, но се зачуди дали Соломон няма намерение да го покани въпреки това.

— Както обикновено, тази година вечерята ще бъде предшествана от встъпително слово — продължи асистентът. — Имахме щастието да осигурим за тази цел Националната скулптурна зала.

„Най-хубавата зала в цял Вашингтон“ — помисли си Робърт и си спомни политическата лекция, на която беше присъствал в разкошното полукръгло помещение. Трудно можеше да забрави петстотинте сгъваеми стола, подредени в идеална дъга и заобиколени от трийсет и осем статуи в естествен ръст. Там някога се беше помещавала Камарата на представителите.

— Проблемът е, че нашият лектор се е разболял и преди малко ни съобщи, че няма да може да изнесе словото. — За миг Антъни замълча неловко. — Затова отчаяно му търсим заместник. И господин Соломон се надява, че вие ще се съгласите.

Лангдън ахна.

— Аз ли? — Изобщо не очакваше такава развръзка. — Сигурен съм, че Питър може да намери много по-подходящ заместник.

— Господин Соломон първо се спря на вас, професор Лангдън. Прекалено сте скромен. Гостите на Института ще се радват да ви чуят и господин Соломон смята, че бихте могли да изнесете същата лекция като по Бук ТВ преди няколко години. Така няма да се налага да се подготвяте специално. Той каза, че сте говорили за символиката в архитектурата на нашата столица — струва ми се абсолютно подходящо за случая.

Лангдън не беше толкова сигурен.

— Ако си спомням точно, онази лекция се отнасяше повече за масонското строителство, отколкото…

— Точно така! Както знаете, господин Соломон е масон, а също и мнозина от неговите приятели, които ще присъстват. Убеден съм, че с удоволствие ще изслушат лекцията ви на тази тема.

„Е, няма да е трудно“. Пазеше бележките си за всяка изнесена лекция.

— Предполагам, че бих могъл да обмисля поканата. За кога е насрочена тази галавечеря?

Асистентът явно изведнъж се почувства неудобно и се прокашля.

— Ами всъщност е довечера.

Лангдън се засмя.

— Довечера ли?

— Тъкмо затова тази сутрин тук е такъв хаос. Смитсъновият институт е в изключително неловко положение… — Антъни заговори по-припряно. — Господин Соломон е готов да прати частен самолет в Бостън, за да ви вземе. Полетът трае само час и ще се приберете у дома преди полунощ. Знаете ли къде е частният терминал на бостънското летище „Логан“?

— Да — неохотно призна Робърт. „Нищо чудно, че Питър винаги постига своето“.

— Чудесно! Можете ли да чакате самолета там, да речем… в пет часа?

— Не ми оставяте друг избор — засмя се Лангдън.

— Просто искам да зарадвам господин Соломон.

„Питър наистина има такова влияние върху хората“. Лангдън се замисли. Не виждаше как би могъл да откаже.

— Добре — отстъпи той накрая. — Предайте му, че ще дойда.

— Прекрасно! — с огромно облекчение възкликна асистентът, продиктува му номера на самолета и му даде още някои сведения.

Когато накрая затвори, Лангдън се зачуди дали Питър Соломон някога е получавал отказ.

Върна се към приготовлението на кафето и сипа в мелничката още зърна. „Тази сутрин имам нужда от малко повече кофеин — помисли си. — Очертава се дълъг ден“.

Сградата на Капитолия царствено се издига в източния край на Националния парк, върху плато, което главният архитект Пиер Ланфан описва като „пиедестал, очакващ своя паметник“. Основата на Капитолия има размери двеста двайсет и девет на сто и седем метра. Разгънатата му площ е почти шейсет и пет хиляди квадратни метра и в него има петстотин четирийсет и едно помещения. Неокласическата архитектура напомня за величието на Древния Рим, чиито идеали вдъхновявали създателите на Америка при установяването на законите и културата на новата република.