Дан Браун - Изгубеният символ

За негово щастие от паркирания пред терминала лъскав линкълн „Таун Кар“ слезе мъж с тъмен костюм и професионален вид и вдигна показалец.

— Господин Лангдън? Аз съм Чарлз от „Белтуей Лимузин“. — И отвори задната врата. — Добър вечер. Добре дошли във Вашингтон.

Лангдън даде бакшиш на Пам заради радушността й и се качи в разкошната лимузина. Шофьорът му показа пулта за регулиране на температурата, бутилката с вода и кошничката с още парещи кифлички. След няколко секунди вече се носеха по частен път. „Ето значи как живеела другата половина“.

Докато пътуваха по Уиндсок Драйв, Чарлз хвърли бърз поглед към листа с поръчката, обади се по телефона и каза с прецизен професионализъм:

— Тук „Белтуей Лимузин“. В поръчката е записано да потвърдя, когато пътникът ми кацне. — Замълча за миг. — Да, господине. Вашият гост, господин Лангдън пристигна и до седем часа ще го закарам в Капитолия. Моля, господине. — Чарлз затвори.

Лангдън не можеше да не се усмихне. „Не оставя нищо на случайността“. Вниманието на Питър Соломон към подробностите беше едно от най-силните му качества, което му позволяваше с очевидна лекота да упражнява значителната си власт. „Но пък и няколко милиарда долара в банката не са излишни“.

Отпусна се на меката кожена седалка и затвори очи. Шумът на летището заглъхваше в далечината. Капитолият се намираше на половин час път и ученият се радваше на възможността да остане сам и да събере мислите си. Днес всичко се беше случило страшно бързо и той едва сега започваше сериозно да осъзнава каква невероятна вечер го очаква.

„Ще пристигна под булото на тайнственост“ — помисли си Лангдън, развеселен от тази перспектива.

На петнайсет километра от Капитолия една самотна фигура нетърпеливо се готвеше за пристигането на Робърт Лангдън.

Онзи, който се наричаше Малах, опря върха на иглата в бръснатата си глава и въздъхна от удоволствие, когато острието потъна в плътта му и после отново излезе навън. Тихото жужене на електрическия уред беше наркотично… както и убождането на иглата, проникнала дълбоко в дермиса му, за да изхвърли вътре товара си от боя.

„Аз съм шедьовър“.

Татуировката никога не бе имала естетическа цел. Целта беше промяна. От нарезите по лицата на нубийските жреци от 2000 г. пр.Хр. и татуираните поклонници на култа на Кибела в Древния Рим до рисунките „моко“ на съвременните маори, хората се бяха татуирали, за да принесат телата си в частична жертва, като изтърпят физическата болка и се променят.

Въпреки зловещото предупреждение в Левит 19:28, което забраняваше правенето на „резки по снагата“ и чертането на „букви“, татуировките се бяха превърнали в инициационен ритуал, практикуван от милиони хора в съвременната епоха — от нормални тийнейджъри и закоравели наркомани до обикновени домакини.

Актът на татуирането на кожата представляваше декларация за власт, съобщение до света: „Аз владея собствената си плът“. Опияняващото усещане за самоконтрол, което идваше от физическото преобразяване, пристрастяваше милиони към различни начини за промяна на плътта… козметична хирургия, пиърсинг, културизъм и стероиди… даже булимия и промяна на пола. „Човешкият дух се стреми към господство над телесната си обвивка“.

Камбанката на големия часовник удари един път и Малах вдигна поглед. 18:30. Той остави инструментите, наметна копринено кимоно на голото си тяло и закрачи по коридора. В огромното жилище силно миришеше на боите за татуировка и на дим от восъчните свещи, които използваше, за да стерилизира иглите. По пътя си високият над метър и деветдесет млад мъж мина покрай безценни италиански антики — гравюра на Пиранези, стол на Савонарола, сребърна газена лампа на Бугарини.

Мимоходом погледна през френския прозорец и се възхити на класическия градски пейзаж в далечината. Осветеният купол на Капитолия излъчваше величествена тържественост на тъмния фон на зимното небе.

„Ето къде е скрит — помисли си той. — Той е заровен някъде там“.

Малцина знаеха за съществуването му… и още по-малко хора подозираха за страховитата му сила и находчивия начин, по който е скрит. До ден-днешен това си оставаше най-голямата неизречена тайна в страната. Онези малцина, които все пак знаеха истината, я пазеха под було от символи, легенди и алегории.

„А сега отвориха портата си пред мен“ — каза си Малах.

Преди три седмици, с таен ритуал, на който присъстваха най-влиятелните мъже в Америка, го посветиха в трийсет и третата степен, най-висшия ешелон на най-старото все още съществуващо братство в света. Въпреки новото му положение братята не му казаха нищо. Нямаше и да го направят, знаеше го. Нещата не ставаха така. Имаше кръгове в кръговете… братства в братствата. Даже да чакаше години, можеше никога да не заслужи пълното им доверие.