Дан Браун: Изгубеният символ

„Египетският обелиск на Америка“.

Монолитната снага на Монумента на Вашингтон се издигаше право напред, осветена на небесния фон като величествена корабна мачта. От тази зрителна точка обелискът като че ли не докосваше земята… и се полюляваше в мрачното небе сякаш в развълнуван океан. Лангдън изпитваше подобна несигурност. Идването му във Вашингтон беше напълно неочаквано. „Когато се събудих сутринта, очаквах да прекарам една спокойна неделя вкъщи… а сега съм само на няколко минути от Капитолия“.

В четири четирийсет и пет сутринта се беше хвърлил в абсолютно спокойната вода, започвайки деня си както винаги с петдесет дължини в пустия харвардски басейн. Тялото му не бе съвсем като по време на следването му, когато участваше в националните шампионати по водна топка, ала продължаваше да е строен и в отлична форма за четирийсет и няколкото си години. Единствената разлика бяха усилията, които трябваше да полага, за да я поддържа.

След като се прибра вкъщи към шест, се зае с утринния си ритуал — смля с ръчна мелничка кафе от Суматра и се наслади на разнеслия се в кухнята екзотичен аромат. С изненада обаче забеляза мигащата червена лампичка на телефонния секретар. „Кой звъни в шест сутринта в неделя?!“ Натисна бутона и изслуша съобщението.

— Добро утро, професор Лангдън. Ужасно съжалявам, че ви безпокоя толкова рано. — Любезният глас определено звучеше колебливо и в него се долавяше слаб южняшки акцент. — Казвам се Антъни Джелбарт и съм главен асистент на Питър Соломон. Господин Соломон ми каза, че ставате рано… Той се опитваше да се свърже с вас сутринта. Бихте ли му се обадили, когато получите това съобщение? Сигурно имате новия му номер, но ако го нямате, той е 202–329–5746.

Обзе го внезапно безпокойство за стария му приятел. Питър Соломон имаше безупречно възпитание и в никакъв случай нямаше да се обади по изгрев-слънце в неделя, ако не се е случило нещо много лошо.

Заряза кафето и се втурна към кабинета си, за да позвъни по телефона.

„Надявам се, че Питър е добре“.

Питър Соломон му беше приятел и наставник и макар само дванайсет години по-възрастен от него, му бе като баща още от първата им среща в Принстънския университет. Като второкурсник, Робърт трябваше да присъства на вечерна публична лекция на известния млад историк и филантроп. Соломон говори със заразяваща страст и представи поразителен поглед върху семиотиката и архетипната история, което запали в Лангдън бъдещия му траен интерес към символите. Ала не блестящият интелект, а скромността в меките сиви очи на Питър Соломон вдъхна на Лангдън смелост да му прати благодарствено писмо. Студентът не си и мечтаеше, че един от най-богатите и интересни млади интелектуалци в Америка ще му отговори. Само че Соломон го направи. И това стана началото на тяхното искрено приятелство.

Изтъкнат учен, чиято скромност контрастираше с могъщото му наследство, Питър Соломон произхождаше от свръхбогат род, имената на чиито представители можеха да се прочетат по сгради и университети из цялата страна. Подобно на Ротшилд в Европа, фамилията Соломон носеше мистиката на американската царственост и успех. Наследил мантията след смъртта на баща си още съвсем млад, на петдесет и осем Питър беше заемал множество ръководни позиции. В момента оглавяваше Смитсъновия институт. Лангдън понякога го закачаше, че единственото петно в иначе безупречната му биография е дипломата му от второразреден университет — Йейл.

Когато влезе в кабинета си, с изненада установи, че е получил и факс от Питър.

Питър Соломон

Секретар на Смитсъновия институт

Добро утро, Робърт,

Трябва незабавно да разговарям с теб.

Моля, обади ми се тази сутрин при първа възможност на тел. 202–329–5746.

Лангдън веднага набра номера и докато чакаше отговор, седна на ръчно резбованото си дъбово бюро.

— Кабинетът на Питър Соломон — разнесе се познатият глас на асистента. — Говори Антъни. Какво обичате?

— Обажда се Робърт Лангдън. Оставили сте ми съобщение…

— Да, професор Лангдън! — облекчено потвърди младежът. — Благодаря, че се обаждате толкова бързо. Господин Соломон няма търпение да разговаря с вас. Само момент да му съобщя, че сте на линия. Може ли да ви включа на изчакване?

— Разбира се.

Докато чакаше, Лангдън погледна името на Питър върху бланката на Смитсъновия институт. „В клана Соломон няма много лентяи“. В рода на Питър имаше богати бизнес магнати, влиятелни политици и неколцина видни учени, дори членове на Лондонското кралско дружество. Единствената му жива роднина, по-малката му сестра Катрин, явно беше наследила научния ген, защото в момента се нареждаше сред водещите фигури в новата супермодерна дисциплина, наречена „ноетична наука“.