Дан Браун - Изгубеният символ

В странен опит да отразят темата за модерната просвета и все пак да са в хармония с ренесансовата архитектура, по парапетите на стълбищата бяха изваяни купидони, изобразяващи съвременни учени. „Електротехник с вид на ангел и с телефон в ръка? Ентомолог с вид на херувим и с кутия за насекоми?“ Лангдън се зачуди какво би си помислил Бернини.

— Ще поговорим ей там — каза Белами и го поведе покрай бронираните витрини, съхраняващи двата най-ценни тома в библиотеката — ръкописната Библия от Майнц, датираща от 50-те години на XV век, и американския екземпляр на Гутенберговата Библия, едно от трите съвършени пергаментови копия на света. Напълно уместно, върху свода над тях Джон Уайт Алекзандър беше нарисувал шестте стенописа на „Еволюцията на книгата“.

Архитектът тръгна към изящна двукрила врата по средата на източната стена. Лангдън знаеше накъде води тя, но изборът на място за разговор му се стори странен. Въпреки иронията, че щяха да разговарят в зала, пълна с надпис „Моля, пазете тишина“, това едва ли можеше да се смята за „сигурно място“. Разположено точно в центъра на кръстовидния план на библиотеката, това помещение изпълняваше ролята на нейно сърце. Да се скрият там беше все едно да влязат с взлом в катедрала и да се скрият пред олтара.

Белами отключи вратата, влезе в тъмната стая и опипом потърси ключа. Когато го откри, пред тях сякаш от нищото се материализира един от най-големите архитектурни шедьоври на Америка.

Прочутата читалня беше празник за сетивата. В центъра си таванът на този огромен осмоъгълник се извисяваше почти на петдесет метра. Осемте стени бяха облицовани с различни видове мрамор — шоколаденокафяв от Тенеси, кремав от Сиена и карамеленочервен от Алжир. Тъй като осветлението идваше от осем ъгъла, никъде не падаха сенки и изглеждаше, че сияе самата зала.

— Според някои това е най-поразителното помещение във Вашингтон — каза Белами, докато въвеждаше професора.

„Може би и в целия свят“, помисли си Лангдън, когато прекрачи прага. Както винаги, погледът му първо се издигна към извисяващия се купол, чиито арабескови касети се спускаха до горния балкон. От опасващия залата парапет надолу към читалнята гледаха шестнайсет бронзови „портретни“ статуи. Изумителна аркада образуваше долния балкон. В самата читалня имаше три концентрични кръга полирани дървени маси, в центъра на които се намираше огромното осмоъгълно заемно гише.

Робърт отново насочи вниманието си към Белами, който широко отваряше двукрилата врата на залата.

— Не се ли крием? — попита Лангдън.

— Искам да чуем, ако някой влезе в сградата — поясни архитектът.

— Но те моментално ще ни открият тук!

— Ще ни открият където и да се скрием. Обаче ако някой ни спипа в библиотеката, ще се радвате, че съм избрал тази зала.

Лангдън нямаше представа защо ще се радва, ала Белами очевидно нямаше намерение да му обясни. Той вече се насочваше към центъра на читалнята, където избра една свободна маса, придърпа два стола и включи настолната лампа. После посочи чантата на учения.

— Е, професор Лангдън, дайте да видим какво имаме тук.

Тъй като не искаше да надраска полираната повърхност с ръбатото парче гранит, Лангдън постави чантата върху масата, дръпна ципа и смъкна страните на чантата надолу, за да разкрие пирамидата. Уорън Белами насочи лампата към нея, проучи я внимателно и прокара пръсти по необичайния надпис.

— Предполагам, че познавате този език?

— Разбира се — потвърди Робърт и погледна шестнайсетте символа.

Първите масонски братя бяха използвали този кодиран език, известен като „масонски шифър“, за размяна на тайни съобщения. Този метод за шифриране отдавна беше изоставен по една проста причина — прекалено лесно се разчиташе. Повечето студенти от семинара на Лангдън по символика се справяха с него за около пет минути. Въоръжен с молив и лист, самият професор можеше да го разчете за по-малко от шейсет секунди.

Общоизвестната елементарност на този древен тайнопис обаче поставяше Лангдън пред два парадокса. Първо, нелепото твърдение, че той е единственият човек на света, който може да го разчете. Второ, думите на Сато, че един масонски шифър може да е въпрос на национална сигурност — по същия начин спокойно можеше да заяви, че кодът за изстрелване на ракета с ядрена бомба е шифрован с детско радиодекодерче. Ученият все още не можеше да повярва. „Тази пирамида е карта? Сочеща към изгубената мъдрост на всички векове?“