Дан Браун - Изгубеният символ

— В момента имам да върша работа, професор Лангдън, вие също. Обадете ми се веднага щом разшифровате картата. Заедно ще идем в скривалището и ще направим размяната. Животът на Питър… срещу цялата мъдрост на вековете.

— Нищо няма да правя — заяви Робърт. — Особено ако не получа доказателство, че Питър е жив.

— Съветвам ви да не ме изпитвате. Вие сте съвсем мъничко колелце в грамадна машина. Ако не ми се подчинявате или се опитате да ме намерите, Питър наистина ще умре. Заклевам се.

— Той спокойно може вече да е мъртъв.

— Съвсем жив е, професор Лангдън, но отчаяно се нуждае от вашата помощ.

— Какво всъщност търсите? — извика Робърт в джиесема.

Малах се замисли за миг, преди да отговори.

— Много хора са търсили Древните тайни и са спорили за тяхната сила. Тази нощ аз ще докажа, че тайните наистина съществуват.

Лангдън мълчеше.

— Съветвам ви веднага да се заемете с картата — продължи Малах. — Тази информация ми трябва още днес.

— Днес ли?! Вече е девет часът!

— Именно. Tempus fugit 13 13 Времето лети (лат.) — Б.пр. .

Нюйоркският издател Джонас Фокман тъкмо гасеше осветлението в манхатънския си офис, когато телефонът му иззвъня. Нямаше намерение да отговаря в този час — тоест, докато не погледна дисплея. „Трябва да е нещо важно“, помисли си той, вдигна слушалката и попита шеговито:

— Още ли издаваме твои неща?

— Джонас! — Гласът на Робърт Лангдън бе разтревожен. — Слава богу, че те намерих! Трябва да ми помогнеш.

Фокман се обнадежди.

— Да не си ми приготвил ръкопис за редактиране, Робърт? — „Най-после?“

— Не, трябва ми информация. Миналата година те свързах с една изследователка, Катрин Соломон, сестрата на Питър Соломон.

Издателят се намръщи. „Няма да има ръкопис“.

— Търсеше издател за книга върху ноетичната наука. Спомняш ли си я?

Фокман извъртя очи към тавана.

— Спомням си я, естествено. И много ти благодаря, че ми я прати. Тя не само отказа да ми даде да прочета резултатите от проучването й, но и не искаше да публикува нищо преди някаква магическа дата в бъдещето.

— Изслушай ме, Джонас, нямам време. Трябва ми телефонният номер на Катрин. Веднага. Имаш ли го?

— Трябва да те предупредя… струваш ми се малко отчаян. Тя изглежда страхотно, обаче няма да й направиш впечатление, като…

— Не се шегувам, Джонас. Номерът й ми трябва спешно.

— Добре… почакай. — Бяха близки приятели достатъчно отдавна и Фокман разбираше, че Робърт говори сериозно. Въведе името на Катрин Соломон в прозореца на имейл сървъра. — Вече търся. И когато й се обаждаш, не й звъни от Харвардския басейн. Звучи така, като че ли си в лудница.

— Не съм в басейна. Намирам се в един тунел под вашингтонския Капитолий.

По гласа му издателят разбра, че не се шегува. „Какво му става?“

— Робърт, защо просто не си останеш вкъщи да попишеш?

— Компютърът сигнализира за получен резултат от търсенето. — Ето, един момент… Намерих го. — Той скролна с мишката старите имейли. — Май имам само джиесема й.

— Давай.

Фокман му продиктува номера.

— Благодаря, Джонас — признателно рече Лангдън. — Длъжник съм ти.

— Дължиш ми ръкопис, Робърт. Имаш ли представа колко…

Връзката прекъсна.

Фокман погледна слушалката и поклати глава. Книгоиздаването щеше да е много по-лесно, ако ги нямаше авторите.

Когато видя името на телефонния дисплей, Катрин Соломон ахна. Предполагаше, че се обажда Триш, за да обясни защо се бавят толкова с доктор Авадон. Само че не звънеше асистентката й.

Нищо подобно.

На устните й плъзна засрамена усмивка. „Нима тази вечер може да стане още по-странна?“

— Невероятно! — шеговито каза Катрин в телефона. — Пристрастен към книгите ерген търси неомъжена специалистка по ноетични науки!

— Катрин! — разнесе се плътният глас на Робърт Лангдън. — Слава богу, че си добре.

— Разбира се, че съм добре — озадачено отвърна тя. — Освен че не си ми се обаждал след онзи купон у Питър миналото лято.

— Случи се нещо… Моля те, изслушай ме. — Винаги спокойният му глас бе предрезгавял от вълнение. — Съжалявам, че трябва да ти го кажа… но Питър е в голяма беда.

Усмивката й се стопи.

— Какви ги говориш?!

— Питър… — Лангдън се поколеба, сякаш търсеше точните думи. — Не знам как да ти го кажа, но той е… отвлечен. Не съм сигурен как, нито от кого, обаче…

— Отвлечен ли? Плашиш ме, Робърт. Отвлечен… къде?