Дан Браун - Изгубеният символ

В този миг Катрин осъзна, че единствената светлина в огромното пространство идва от джиесема й.

— Пратете помощ — помоли тя охранителя. — И идете в Спиртосания модул да помогнете на Триш. — После безшумно затвори телефона и светлината изгасна.

Възцари се пълна тъмнина.

Катрин стоеше абсолютно неподвижна и дишаше колкото може по-тихо. След няколко секунди от чернотата пред нея лъхна остра миризма на спирт. Усилваше се. Усети нечие присъствие само на метри от себе си. В тишината туптенето на сърцето й й се струваше толкова високо, че сякаш щеше да я издаде. Тя си изу обувките и отстъпи наляво, извън килима. Циментът студенееше под стъпалата й. Катрин направи още една крачка настрани.

Един от пръстите на краката й изпука.

Прозвуча като изстрел в пълната тишина.

На няколко метра от нея изведнъж се чу шумолене на дрехи. Катрин понечи да се затича само с миг закъснение и една мощна ръка заопипва в мрака в опит да я сграбчи. Яки като менгеме пръсти хванаха лабораторната й престилка и я задърпаха.

Тя отметна ръце назад и се изхлузи от престилката. Изведнъж изгуби представа къде се намира и се втурна слепешком в безкрайната черна бездна.

Въпреки че по мнението на мнозина там се намира „най-красивата зала на света“, Библиотеката на Конгреса не е известна толкова с поразителното си великолепие, колкото с огромните си колекции. С над осемстотин километра лавици — или разстоянието от Вашингтон до Бостън, — тя основателно може да претендира за най-голямата библиотека на света. И продължава да расте с повече от десет хиляди единици дневно.

Възникнала като хранилище за личната колекция на Томас Джеферсън от естественонаучни и философски книги, библиотеката се е превърнала в символ на осъзнатата отговорност на Америка за разпространение на знанието. Една от първите сгради във Вашингтон с електрическо осветление, тя буквално е сияела като фар в мрака на Новия свят.

Както предполага името й, библиотеката е създадена, за да служи на Конгреса, чиито почитаеми членове работят точно насреща й, в Капитолия. Тази вековна близост между двете институции сега се затвърждаваше с построяването на физическа връзка — дълъг тунел под Индипендънс Авеню.

Робърт Лангдън следваше Уорън Белами в този слабо осветен проход и се опитваше да овладее растящото си безпокойство за Катрин. „Онзи маниак е в лабораторията й! — Не му се и мислеше защо е там. Когато й се обади, за да я предупреди, й каза точно къде да се срещнат. — Още колко продължава този проклет тунел?“ Болеше го глава от връхлетелия го опустошителен ураган от преплитащи се мисли: Катрин, Питър, масоните, Белами, пирамидите, древното пророчество… и картата.

Отърси се от тези мисли. „Белами ми обеща обяснение“.

Най-после стигнаха края на тунела и Белами го преведе през все още недовършена двукрила врата. Понеже не можеше да я заключи, Белами импровизира — довлече една алуминиева стълба и я подпря нестабилно на вратата, после постави отгоре й метална кофа. Ако някой отвореше вратата, кофата щеше да се стовари с трясък на пода.

„Това ли ни е предупредителната система? — Робърт подозрително погледна кофата с надеждата, че афроамериканецът има по-сериозен план за сигурността им. Всичко се случваше невероятно бързо и той едва сега започваше да осмисля последиците от бягството им. — Аз бягам от ЦРУ!“

Завиха зад един ъгъл и се заизкачваха по широко стълбище, обезопасено с оранжеви предупредителни конуси. Чантата на Лангдън тежеше ужасно.

— Каменната пирамида — каза той. — Все още не разбирам…

— Не тук — прекъсна го архитектът. — Ще я разгледаме на светло. Знам сигурно място.

Професорът се съмняваше, че за човек, който току-що е извършил физическо насилие над директора на Службата за сигурност на ЦРУ, изобщо съществува такова място.

Стълбището водеше до просторен вестибюл от италиански мрамор и мазилка с позлатени елементи. Покрай стените имаше осем двойки статуи — всички изобразяващи богинята Минерва. Белами го поведе на изток и след като минаха през сводест вход, се озоваха на много по-величествено място.

Дори на слабото нощно осветление голямата зала на библиотеката сияеше с класическото великолепие на пищен европейски палат. На двайсет и три метра височина лъщяха витражни оберлихти с рамки, украсени с рядкото „алуминиево фолио“ — метал, навремето смятан за по-ценен от златото. Внушителна двойна колонада опасваше балкона на втория етаж, достъпен по две разкошни стълбища — върху стълбовете на парапетите им се издигаха грамадни бронзови женски фигури, вдигнали факела на просветата.