Дан Браун - Изгубеният символ

И сега чакаше, наострил слух в тишината. „Тя може да тръгне само в една посока — право към мен. — Въпреки това не чуваше нищо. Или се беше парализирала от страх, или бе решила да стои неподвижно и се надяваше скоро да се появи помощ. — И в двата случая губи“. Още дълго никой нямаше да влезе в Модул 5. Малах беше обезвредил външната ключалка с много примитивно, но в същото време изключително ефикасно средство — след като си отвори с електронната карта на Триш, натика в слота десетцентова монета, за да не може никой да отключи, без да разглоби целия механизъм.

„Двамата с теб сме сами, Катрин… за колкото време е нужно“.

Безшумно се плъзна напред, като се вслушваше за звуци от движение. Тази вечер Катрин Соломон щеше да умре в мрака на музея на брат си. Поетичен край. С нетърпение очакваше да съобщи новината за смъртта й на Питър. Мъката на стареца щеше да е отмъщението, което Малах чакаше толкова отдавна.

За своя огромна изненада изведнъж в тъмнината зърна далечна светлинка и разбра, че жертвата му е допуснала гибелна грешка. „Вика помощ по телефона?!“ Току-що оживелият електронен дисплей висеше на нивото на кръста на двайсетина метра пред него като светещ фар в огромен черен океан. Беше готов да чака колкото е нужно, ала сега нямаше да се наложи.

Той реагира светкавично — втурна се към увисналата в мрака светла точка. Трябваше да се добере до Катрин, преди да е успяла да се обади. Стигна до нея за броени секунди и се хвърли с изпънати настрани ръце към светещия джиесем, готов да я сграбчи.

Пръстите му се блъснаха в здрава стена, извиха се назад и едва не се счупиха. После дойде ред на главата му, която улучи стоманена подпора. Малах извика от болка и се строполи до стената. После с пъшкане и ругатни се изправи, като се хвана за хоризонталната греда, върху която Катрин Соломон хитро беше оставила отворения си телефон.

Катрин отново тичаше, този път без да се бои, че звукът от ритмичното отскачане на дланта й от разположените на равни разстояния метални нитове на Модул 5 ще я издаде. „Бягай!“ Ако проследеше стената чак до отсрещния край на модула, рано или късно щеше да стигне до изхода.

„Къде е охранителят, по дяволите?“

Докато плъзгаше лявата си ръка по нитовете, протягаше дясната напред, за да се предпази от сблъсък. „Кога ще стигна до ъгъла?“ Стената сякаш продължаваше безкрайно, но изведнъж ритъмът на нитовете се наруши. Дланта й остана във въздуха и едва след няколко дълги крачки отново докосна метал. Катрин рязко спря и се върна, опипваше гладката повърхност. „Защо няма нитове?“

Вече чуваше тежките стъпки на преследвача си — приближаваше се към нея, като също опипваше стената. Ала в този момент повече я уплаши друг звук — далечните ритмични удари по вратата на Модул 5.

„Охранителят не може да влезе?“

Макар че тази мисъл я ужаси, мястото, откъдето се разнасяше блъскането — диагонално надясно от нея — мигновено я ориентира. Сега можеше да си представи точно къде в модула се намира. В същия миг разбра още нещо. Вече знаеше каква е тази гладка плоскост на стената.

Всеки модул разполагаше с транспортен отсек — гигантска подвижна стена, която можеше да се плъзга настрани, за да позволи пренасянето на големи образци. Подобно на вратите на самолетен хангар, тя беше огромна и Катрин не си бе и помисляла, че някога ще й се наложи да я отвори. В момента обаче като че ли нямаше друга надежда.

„Дали изобщо може да се отвори?“

Слепешком заопипва в мрака и накрая намери голяма метална брава. Хвана дръжката и наблегна с цялата си тежест, за да плъзне вратата. Нищо. Отново опита. Не помръдваше.

Чуваше, че преследвачът й се приближава по-бързо, насочваше се по звуците от нейните усилия. „Заключена е!“ Обезумяла от паника, Катрин прокара длани по вратата, търсеше резе или лост. Изведнъж напипа някакъв вертикален прът. Проследи го до пода, клекна и установи, че потъва в дупка в цимента. Поизправи се, стисна пръта, напъна с крака и го измъкна от дупката.

„Още малко и онзи ще е тук!“

Пак намери дръжката и с всички сили затегли вратата. Огромната плоскост едва помръдна, ала в Модул 5 проникна лъч лунна светлина. Тя отново задърпа и светлината отвън започна да се усилва. „Още мъничко!“ Направи последен опит, усещаше, че преследвачът й е само на няколко метра.

Хвърли се към светлината и провря стройното си тяло странично през отвора. Внезапно от мрака изникна ръка и се опита да я сграбчи и да я изтегли обратно вътре. Беше грамадна, гола, покрита с татуирани люспи — извиваше се като разярена змия и се мъчеше да я хване.