Дан Браун - Изгубеният символ

— Робърт — сериозно попита Белами, — директор Сато каза ли ви защо толкова се интересува от това нещо?

Лангдън поклати глава.

— Нищо конкретно. Постоянно повтаряше, че е въпрос на национална сигурност. Предполагам, че лъже.

— Може би. — Архитектът заразтрива тила си. Като че ли водеше някаква вътрешна борба. — Но има много по-обезпокоителна възможност. — Той се обърна и го погледна в очите. — Възможно е директор Сато да е открила истинския потенциал на пирамидата.

Абсолютна чернота обгръщаше Катрин Соломон.

Напуснала познатата сигурност на килимената пътека, тя слепешком навлизаше все по-навътре в пустата бездна, протегнала ръце, които докосваха само празно пространство. През чорапите си усещаше студения цимент като безбрежно замръзнало езеро… враждебна среда, от която трябваше да избяга.

Тъй като вече не миришеше на спирт, Катрин спря и зачака в мрака. Стоеше съвсем неподвижно, вслушваше се и се молеше сърцето й да престане да тупти толкова шумно. Тежките стъпки зад нея като че ли бяха заглъхнали. „Избягах ли му? — Затвори очи и се опита да си представи къде се намира. — В каква посока се затичах? Накъде е вратата?“ Безполезно. Окончателно беше изгубила ориентация.

Бе чувала, че страхът действал като стимулант и изострял способността на човек да мисли. В момента обаче нейният страх превръщаше ума й в бурно море от паника и смут. „Даже да намеря изхода, не мога да изляза“. Беше изгубила електронната си карта заедно с лабораторната си престилка. Сега можеше да се надява единствено на това, че е като игла в копа сено — само точица в мрежа с площ близо две хиляди и осемстотин квадратни метра. Въпреки непреодолимото й желание да избяга аналитичният й ум й подсказваше да направи единствения логичен ход — изобщо да не се движи. „Стой неподвижно. Не издавай нито звук“. Охранителят идваше насам, а кой знае защо, нейният преследвач силно миришеше на спирт. „Ако се приближи, ще разбера“.

Докато стоеше безшумно на мястото си, мислите й се насочиха към казаното от Лангдън. „Брат ти е… отвлечен“. По ръката й изби капка студена пот и потече надолу към джиесема, който все още стискаше в дясната си длан. Беше забравила за тази опасност. Ако иззвънеше, телефонът щеше да издаде къде е. Не можеше да го изключи, без да го отвори — а тогава дисплеят щеше да се освети.

„Остави го на земята… и се отдалечи от него“.

Ала закъсня. Миризмата на спирт се приближаваше отдясно. И се усилваше. Катрин се мъчеше да запази хладнокръвие, налагаше си да овладее инстинкта си да побегне. Бавно и предпазливо направи крачка наляво. Тихото прошумоляване на дрехите й явно беше достатъчно за преследвача й. Чу го да се мята към нея и вонята на спирт я заля в същия момент, в който една мощна ръка се опита да я сграбчи за рамото. Обзета от див ужас, тя се извъртя и се отскубна. Математическата вероятност отиде на кино и Катрин се впусна в отчаян бяг. Рязко промени посоката и зави наляво, тичаше слепешком в бездната.

Стената се появи сякаш от небитието.

Катрин силно се блъсна в нея и ударът й изкара въздуха. Остра болка проряза ръката и рамото й, ала тя успя да запази равновесие. Косият ъгъл, под който се сблъска със стената, намали силата на удара, но това не я утешаваше. Звукът беше отекнал навсякъде. „Той знае къде съм“. Превита от болка, тя обърна глава, втренчи се в мрака и го усети да се взира в нея.

„Премести се. Веднага!“

Като все още се мъчеше да си поеме дъх, Катрин се плъзна покрай стената, безшумно я докосваше с лявата си ръка. „Дръж се за стената. Измъкни му се, преди да те е приклещил“. В дясната си ръка продължаваше да стиска джиесема, готова да го запрати по противника си, ако се наложи.

Изобщо не беше готова за шума, който чу — ясно шумолене на дрехи точно пред нея… до стената. Замръзна и затаи дъх. „Как е възможно вече да е до стената? — Лъхна я мирис на спирт. — Приближава се към мен!“

Отстъпи назад. После безшумно се завъртя на сто и осемдесет градуса и бързо тръгна в обратната посока. Не беше успяла да направи и двайсетина крачки, когато се случи невъзможното. Край стената точно пред себе си отново чу шумолене на дрехи. И пак се разнесе вонята на спирт. Катрин Соломон се вцепени.

„Боже мой, той е навсякъде!“

Гол до кръста, Малах впиваше очи в тъмнината.

Миризмата на спирт от ръкавите му се беше оказала пречка и затова той я превърна в предимство, като съблече ризата и сакото си и с тяхна помощ приклещи плячката си. Метна сакото надясно до стената и чу, че Катрин променя посоката си. Когато хвърли ризата си наляво, отново я чу да спира. По този начин я бе обградил — бе установил точки, покрай които жертвата му не смееше да мине.