Дан Браун - Изгубеният символ

Питър Соломон знаеше точно какво трябва да направи.

Пое дълбоко дъх и погледна луната през високия оберлихт. После заговори.

„Всички велики истини са прости“.

Малах отдавна го беше научил.

Разшифроването, което сега му обясняваше Питър Соломон, му се струваше толкова изящно и чисто, че нямаше как да не е истина. Невероятно, разчитането на последния шифър на пирамидата се оказваше много по-елементарно, отколкото бе предполагал.

„Изгубеното слово е било точно пред очите ми“.

За един-единствен миг ярък лъч светлина прониза мрака на историята и митологията, обгръщащ Изгубеното слово. Както гласеше обещанието, то наистина бе написано на древен език и имаше мистична сила във всяка философия, религия и наука, известни на човека. „Алхимия, астрология, кабала, християнство, будизъм, розенкройцерство, масонство, астрономия, физика, поетика…“

Изправен в залата за посвещаване на върха на голямата пирамида Хередом, Малах погледна съкровището, което беше търсил през всички тези години, и разбра, че не може да е по-идеално подготвен.

„Скоро ще бъда съвършен.

Изгубеното слово е открито“.

В Калорама Хайтс агентът от ЦРУ стоеше сред купчината боклуци, които бе изсипал от кофите в гаража.

— Госпожо Кей? — каза той на криптоаналитичката по телефона. — Идеята ви да преровя отпадъците му беше страхотна. Мисля, че току-що открих нещо.

Катрин Соломон се чувстваше все по-силна с всеки миг. Вливането на Рингер лактат разтвор повиши кръвното й налягане и притъпи пулсиращото й главоболие. Сега си почиваше, седнала в трапезарията, с изричното нареждане да остане неподвижна. Нервите й бяха съсипани и изгаряше от нетърпение да получи вести за брат си.

„Къде са всички?“ Криминалистите от ЦРУ още не бяха пристигнали, а единственият останал в имението агент продължаваше да претърсва къщата. Допреди малко Белами беше при нея в трапезарията, все още увит в одеяло, но и той бе отишъл да търси информация, която би могла да помогне на Управлението да спаси Питър.

Тъй като не можеше да седи със скръстени ръце, Катрин се изправи, олюля се и бавно тръгна към дневната. Намери архитекта в кабинета — стоеше пред отворено чекмедже с гръб към нея, очевидно прекалено погълнат от съдържанието му, за да чуе влизането й.

Тя се приближи.

— Уорън?

Старецът се сепна, обърна се и бързо затвори чекмеджето с хълбок. Лицето му бе сбръчкано от изненада и мъка, по бузите му се стичаха сълзи.

— Какво има?! — Катрин хвърли поглед към чекмеджето. — Какво е това?

Белами сякаш беше онемял. Като че ли току-що бе видял нещо, на което му се искаше да не се е натъквал.

— Какво има в чекмеджето? — попита тя.

Пълните със сълзи очи на стареца дълго се впиваха в нея. Накрая той промълви:

— С теб се чудехме защо… защо този човек мрази семейството ви.

Катрин се намръщи.

— Да?

— Ами… — Гласът му секна. — Току-що открих отговора.

На върха на Дома на Храма онзи, който наричаше себе си Малах, стоеше пред големия олтар и внимателно масажираше голата кожа на темето си.

— Verbum significatium — напяваше той. — Verbum omnificum. — Последната съставка най-после беше намерена.

От кадилницата се носеше благоуханен дим и се издигаше през сноповете лунна светлина, проправяше към небето тунел, по който можеше да се извиси освободената душа.

Моментът бе настъпил.

Малах взе стъкленицата с потъмнялата от пепелта кръв на Питър и я отпуши. Пред очите на пленника си потопи върха на гарвановото перо в алената течност и го вдигна към свещения кръг на темето си. Спря за миг… замислен колко дълго е чакал тази нощ. Великото му преображение най-после предстоеше. „Когато Изгубеното слово бъде написано в ума на човек, той е готов да получи невъобразима сила“. Така гласеше древното обещание на апотеоза. Досега човечеството не беше успяло да се възползва от него и Малах бе направил всичко възможно да не го допусне.

С твърда ръка допря върха на перото до кожата си. Нямаше нужда от огледало, нито от помощ, стигаха му усещането за допир и въображението му. Бавно и педантично започна да пише Изгубеното слово в кръглия уроборос на скалпа си.

Питър Соломон го гледаше ужасено.

Когато свърши, Малах затвори очи, остави перото и изпусна целия въздух от гърдите си. За пръв път в живота си изпитваше непознато усещане.

„Аз съм завършен.

Единен съм“.

От години работеше върху творбата, каквато представляваше неговото тяло, и сега, преди момента на последното преображение, усещаше всяка чертичка върху плътта си. „Аз съм истински шедьовър. Съвършен и завършен“.